За пънка и сенчестия бизнес в "Порцеланов кон"

„Порцеланов кон” е първият пълнометражен филм на Хавиер Андраде. Той е многопластова история за близкото минало, за упадъка на големите и състоятелни семейства, за пънка, за шоубизнеса, за сенчестия бизнес (политически и икономически), за отцеубийството и вината. За компромисите, които правим, следвайки пътя си или инерцията, и за това колко често понятията „път” и „инерция” са доста объркани в съзнанието на един млад човек. Тъжен филм със спокоен, спорно ведър финал, филм, който в началото прилича много повече на европейски, на финала става съвсем латиноамерикански, а всъщност е замислен, докато създателят му Хавиер Андраде (и сценарист, и режисьор в случая) е следвал в Ню Йорк...

„Порцеланов кон“ е копродукция между Еквадор и САЩ, може би оттук е добре да започнем – от твоя опит в тези две кинематографии, имайки предвид и че си учил кинорежисура в Ню Йорк...

Трябва да кажа, че виждам съвсем малки разлики между това да работя в Еквадор или в САЩ. Това е защото и в двете страни съм работил по един и същи начин – с малък бюджет и голяма свобода. Намирам тази формула за перфектна и се надявам да продължавам да работя в тези условия и занапред, въпреки че не бих имал против да имаме малко по-висок бюджет следващия път.

Ти самият си от Портовиехо – като героите във филма. Можем ли да кажем, че този филм е и един вид портрет на мястото с всичките му ъгълчета и покрайнини и ако да – портрет от кои години?

Напуснах Портовиехо, когато бях на 17 (сега съм на 34) и се захванах с този филм, мислейки си за Портовиехо, както изглеждаше тогава, не както е сега. Докато правех илма, който е първият ми игрален такъв, имах нуждата от история, която да разкажа от своя гледна точка, познавайки духа на мястото и времето. Това е нещо, което доста обсъждахме, докато бях във филмовото училище (към Колумбийския университет в Ню Йорк – б.а.) – да правим „филми за това, което познаваме”.

Тази фраза ни беше нещо като мантра. И така аз дадох на главните герои своя собствен бекграунд, социален статус и донякъде семейната си история (главният герой работи в банка като баща ми, а по-малкият му брат е музикант като мен самия и брат ми). Но създадох от това напълно фикционални персонажи (за разлика от тях в моето семейство сме доста щастливи и сплотени). Един вид – измислих героите, но ги поставих в реална среда, която познавам много добре. Едновременно с това исках да поработя върху паметта, чувствата и сънищата на един град, в който съм израснал, и ако бях избрал друго място на действието, целият филм щеше да е доста различен. Смешното е, че много хора от Портовиехо, като гледаха филма, казаха, че изобразява доста точно града днес. Предполагам, че колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите.

Сегашната политическа реалност в Еквадор по-добра ли е, или по-лоша за един режисьор, да кажем. Лесно ли се правят филми в твоята страна днес, или не чак толкова?

Сегашното правителство на Еквадор създаде Националния съвет за кино през 2007 г. и оттогава имаме доста сериозна система за нови еквадорски филми. Преди това нямаше никакво официално субсидиране за каквото и да било. Това помогна изключително много за създаването на местна филмова индустрия. Все още сме в началото и стипендиите за пълнометражни филми са доста ниски, но тази първа стъпка е много добра. Все още е рано да се каже дали Еквадор ще стане световна сила в киното обаче...

И накрая: какво е значението на пънка за теб? Не уточнявам дали добрия стар упадъчен пънк, или криворазбрания пънк... Просто във филма има и сериозна пънк-линия.

Винаги съм виждал пънка като етос, като начин да се правят нещата, като морален код. Аз гледам на пънка по начина, по който The Clash гледат на него. London Calling е изключително добър пример, че пънкът може да бъде всичко, което произлиза от наистина пънкарска среда. Опитвам се да поддържам тази идея и в правенето на филми.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase