За охлювите, хората и всичко останало

Миналата година в Международния конкурс на СФФ имаше един твърде любопитен румънски филм, който разказваше абсурдистка история за възстановка на трудова злополука в завод от 80-те.

Тази година (в Балканския конкурс) зрителите ще могат да се насладят на друг румънски абсурдистки филм, чието действие също се развива във фабрика или завод, но от 90-те.

„За охлювите и хората” на родения в Клуж-Напока режисьор Тудор Джурджу черпи вдъхновение от истинска история от късните години на дивия капитализъм, в която застрашените от уволнение работници решават да продадат спермата си, за да спасят завода, закупен от френски инвеститори от консервения бранш (бутилиращи и консервиращи охлюви).

Смешен и тъжен, политически некоректен и социално правдив филм, с фино имплантирани Майкъл Джексън, Чоран и Равел, „За охлювите и хората” е нещо много повече от обикновена трагикомедия, защото лекичко и сякаш между другото прави един много сериозен социологически разрез на прекрасния нов свят в Румъния, където не само днес и съвсем не от вчера златните мини застрашават по-съществени измерения на социума.

Тудор Джурджу е собственик на независимата филмова компания Librafilm и основател и директор на Трансилванския международен филмов фестивал и идва у нас не само с филма си, но и за да участва в „София Мийтингс”.

Да започнем от истинската история, вдъхновила филма Ви, и от символа на фабриката в постсоциалистическа Румъния.

Истинската история е от 2002 г., когато един от големите ни заводи за автомобили фалира и правителството се опита да го продаде на черно на американски инвеститори. Всъщност продадоха завода на безценица, както се прави този бизнес в Румъния и в много други страни като нашата. Разбира се, всички работници бяха пред съкращение и един от профсъюзните им лидери изложи идеята те да продадат спермата си, за да откупят завода, но когато тя беше споделена на пресконференция, всички се засмяха и нищо не се случи. Но посредством международните осведомителни агенции тази информация обиколи света... За мен обаче беше по-интересно да ситуирам цялата история в 90-те години на миналия век, защото аз и сценаристът си мислехме, че разказвайки тази история с продаването на спермата, ще можем да изследваме процеса на краха на стария идеализъм и навлизането в капитализма. До този филм никога не се бях занимавал чак толкова активно с проблемите на работническата класа, но мисля, че той е първият в новото румънско кино, който се опитва да види работниците с топлота и хуманизъм, а не по бруталния начин, по който обикновено ги показват.

Това е едно от нещата, които правят впечатление във филма ви.

Ще продължа разсъждението с още един пример от филма – отношението на западните инвеститори към хората от нашата част на света като към хора втора ръка. В много западноевропейски страни навярно този нюанс няма да им се хареса по чисто лицемерни причини...Да, ясно тръгвам от това, че дълги години сме били смятани от западните страни за Трети свят и много западни инвеститори са използвали Румъния за работна площадка, където просто да печелят много пари, и в тази ситуация много малко от тях са се интересували от съдбата на семействата на работниците, след като си загубят работата. Отидох да снимам и в истинския град, където се е развивало действието, но нищо не успях да заснема, защото заводът беше изравнен със земята и там наистина нямаше нищо. Много скоро след сделката той е бил разпродаден и разрушен. Във филма аз се занимавам с тази ситуация не само и не толкова от социална гледна точка – ранните години на капитализма, но и от чисто човешка – пренастройката на хората, поставени в едни съвсем нови условия, за които все още не са готови.

Филмът започва с истерията около идването на Майкъл Джексън в Румъния и завършва с отлитането му за Истанбул. Няколко думи за това Ваше решение да поставите тази историческа рамка...

За мен това беше един от важните въпроси – как да уловя духа на времето. В началото доста се рових в Държавния видеоархив, търсейки пропагандни кадри за това колко велики са били онези години. Но после си спомних концерта на Майкъл Джексън през 1992 г., който в моята собствена памет е оставил дълбока следа за 90-те. Това е знаково събитие за моето поколение. Тогава спечелих първите си 20 долара, държейки кабелите на телевизионни оператори... Един вид това беше идването на Месията в нашата малка страна, който да ни спаси и просветли... Е, Месията накрая си заминава и има една млада девойка от архивните кадри, която ридае, че той никога няма да се върне. Но пък в другия финален кадър всички работници от завода са се преориентирали и събират охлюви сред полята.

Оптимистичен или песимистичен край е това?

Това е простият факт, че животът продължава. И всички трябва да свикнем с новите начини на оцеляване в един усложнен сценарий на новия капитализъм. Навярно някои от тези хора ще останат, други ще емигрират, но исках да завърша филма си с надежда, а не с бруталност и безнадеждност. Мисля, че винаги трябва да има надежда.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase