Ден преди официалното откриване на 16-ия СФФ Информационното бюро на Европейския парламент в България организира специална прожекция на филма „Снеговете на Килиманджаро” на френския режисьор Робер Гедигиан, носител на наградата LUX за 2011 г. Като специален гост от екипа на Гедигиан за фестивала дойде главната актриса във филма и съпруга на режисьора Ариан Аскарид. „Снеговете на Килиманджаро” е сред наистина добрите образци на европейското кино за изминалата година и по чисто кинаджийски причини, но ценното в него е и друго – диалогичността, провокирането на разговор за кризата, или още по-точно казано: за кризите в съвременното европейско общество.

Разговорът ни с Ариан Аскарид, както си му е редът, започва с метафората за снеговете и за Килиманджаро, използвана от Робер Гедигиан…

Ако говорим за метафората, да, има такава и тя е, че както снеговете на Килиманджаро се топят в момента, така има и ценности, които са на път да изчезнат от нашия живот. Но истина е, че и понякога здравата ценностна система оцелява повече в период на криза, отколкото в период на благосъстояние.

Филмът говори за икономическата криза, но и за кризата в ценностната система на хората…

Да, смятам, че времената на криза провокират – дали резултатът ще бъде свиването и отчуждението от другите, или солидарността с тях, тези две крайности определено се засилват.

Като развитие на историята и на героите във филма „Снеговете на Килиманджаро” кой аспект е по-важен за вас – социалният или вътрешнопсихологическият?

За мен лично силата на този филм е в смесването на тези два пласта. Хората винаги са повлияни от средата, от това, което се случва. Тяхната психология не е нещо изолирано от социалната среда – и именно тази смесица е най-силната страна на филма, според мен. За мен този филм дава импулс за размишление дали ценностите, които сме имали на 20-годишна възраст, все още значат за нас това, което са означавали тогава.

Режисьорът Робер Гедигиан от 30 години работи с един и същ екип, от който сте част и вие. Различава ли се по нещо работата Ви в този екип днес от тази преди 30 години?

В динамичната среда на киното, познавайки механизмите му, да останеш 30 години в екип с едни и същи хора е наистина изключително събитие. И това, което ни държи заедно, е не само дружбата ни, силното усещане за приятелство, но и уникалната ни гледна точка към света, начинът, по който ние прекосяваме този свят.

През годините сте печелили и други големи филмови награди с този екип. Наградата LUX обаче е малко по-различна, защото може да накара и хора, които обикновено не гледат кино – от средите на еврочиновниците например, да изгледат този филм.

Фактът, че сме накарали едни по-бюрократични хора, които обикновено не отдават чак такова значение на културата, да гледат нашия филм, за нас вече сам по себе си е награда. Защото по този начин сме достигнали до тях.

Накрая: често ли срещате хора, които са съхранили ценностната си система, или напротив?

Тук или във Франция?

По принцип…

Мисля, че на улицата винаги ще ги разпознаем. Може би има нещо в погледа им… А може би по начина, по който вървят с вдигната глава, защото повечето хора имат навика да гледат в краката си.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase