Режисьорът Дарън Аронофски и изпълнителката на главната роля в "Черният лебед" Натали Портман, която получи Оскар за най-добра женска роля. Снимка: Getty Images/Guliver Photos

“Опитвам се да избера пътя, по който има най-много страст, защото само тогава няма да се обвинявам, че съм взел грешните решения. Тогава винаги ще мога да казвам, че просто съм следвал страстта си”.
Дарън Аронофски

 

Страстта има различни измерения и далеч не всички са свързани с любовта. Но всички водят до точката, в която реалността и манията се сливат в едно. Страстта може да е в опита да намериш математическата формула на Бог, в търсенето на дървото на Живота, в това да участваш в телевизионно предаване на всяка цена, да бъдеш най-добрия кечист на ринга или да изиграеш “Лебедово езеро” както никой преди теб.

За героите на 42-годишния кино режисьор Дарън Аронофски страстта е в това, което правят – отдават му се безрезервно, сякаш е единственото нещо, чрез което са себе си.

Завоювал си име на независим режисьор, автор на филми, чиито приходи далеч надхвърлят първоначално вложените средства, Аронофски е сред най-популярните млади американски режисьори днес. В актива си има награди от Сънданс и Венеция, номинации за Златен глобус и Оскар. Работил е с някои от най-добрите актьори като Натали Портман, Мики Рурк, Хю Джакман, Рейчъл Уайз.

Помним Аронофски още от края на 90-те, когато „Кодът Пи” беше сред най-търсените касетки в родните видеотеки. През 2000 година работех във видеотека и успях да се добера до касетката едва в края на годината. Черно-бялата лента за млад математик, който се опитва да намери формулата на всичко съществуващо, беше пленила журито в Сънданс (награда за режисура), а в последствие и кинолюбителите.

Преди това обаче, за да го направи (това е дебютът му), Аронофски е събирал пари от приятели – от всеки по 100 долара с обещанието, че ако филмът е успешен, ще им върне 150.

Срещу сумата, за която е направен филмът, стои цифрата 60 хиляди долара, а срещу постигната печалба – 3,216 милиона. Тъкмо цифрите са в основата на лентата.

Главният персонаж вярва, че всичко в природата и света може да бъде обяснено с цифри. От уменията му да изчислява разни неща се възползват както големи играчи от Уолстрийт, така и ортодоксални юдеи, които вярват, че зад всяка буква от Стария завет се крие число, а изнамирането на формулата на тези числа е ключът към Бог. Отдаден на своята математическа страст, героят почти се побърква.

"Ако "Кодът Пи" не беше успял, не знам каква кариера бих имал. Не мисля, че въобще щях да снимам нещо. Ако "Реквием за една мечта" не беше успял, всички щяха да ме наричат чудо за един ден", разкрива по-късно Аронофски.

Още по темата
4 мар 2011 11:46

"Реквием за една мечта" беше следващата провокация на Аронофски – смела, иронична и малко тъжна. Колко струва да сбъднеш мечтата си, колко струва да те покажат по телевизията?

Вместо да осуети флирта на сина си с хероина, майката доброволно се впуска в безразсъдни отношения с амфетамините, водена от идеята, че чрез тях ще отслабне. Ще отслабне така, че да влезе в старата си червена рокля, за да я харесат по телевизията и там да изживее своите три минути слава под прожекторите.

След няколко години "Фонтанът" ни заля с нова порция визуална пищност и сюрреалистични фантазии. След ежедневната врява на телевизията Аронофски ни оглуши с тайнственото мълчание на вечността.

Нова обсебеност, нова фикция, нова свръх задача – да се намери ключа към вечния живот, да се намери лек за смъртта, да се открие път към безсмъртието. Героят на Хю Джакман кръстосва във времето, обсебен от любовта към една жена и от една цел – да я има завинаги.

За нея той се сражава през XVI век като конквистадор в Централна Америка, търси лекарство през 2005 г. срещу тумора, разяждащ мозъка й, лети през 2500 г. в космоса, понесъл в прозрачната си капсула дървото на Живота.

Най-скъпият филм на Аронофвски предлага научнофантастична трактовка на вечната тема за вечната любов – най-сериозният мотив на това да искаш да няма край. Но колко дълго трае вечността? Капсулата, в което героят отглежда дървото се взривява, близката звезда експлодира, за да се прероди в свръхнова.  

"Най-големият ми страх е да направя филм, който хората да не преживеят като пътешествие", споделя Аронофски, а следващият маршрут, по който ни отвежда е историята на "Кечиста".

Някак странно, на пръв поглед неуместно, но говоренето за "Кечиста" трудно би могло да мине без говорене за "Черният лебед" – последното произведение на Аронофски.

Не само заради това, че водещите актьори в двете ленти – Мики Рурк и Натали Портман, показват най-доброто от себе си – безкомпромисна актьорска отдаденост и образцово изнасяне на цялата драматургия през образите.

Двата филма са като скачени съдове. Докато гледах своеобразната трактовка на Аронофски на класиката на Чайковски "Лебедово езеро" ме глождеше натрапчивото чувство, че този филм неустоимо много прилича на "Кечистът". На онази брутална мъжка история за мускулестия, малко фарсов, малко застаряващ кеч състезател, който с риск за живота си изиграва последния си мач по най-блестящ начин.

Колкото е жесток светът на кеча, толкова е ефирен светът на балета. Колкото шоуто на ринга е мъжко, толкова танцът на сцената е женствен. Като контрапункт на едно и също нещо.

А нещото е да излезеш на сцената, да изиграеш ролята си, да направиш невъзможното като му се отдадеш изцяло. Героят на Мики Рурк рискува сърцето си, за да бъде на ринга, героинята на Натали Портман жертва живота си, за да бъде на сцената.

И двамата се вживяват в работата си така, сякаш това е единственото нещо, през което могат да изживеят себе си. Схемите са подобни. Чувството ми за близост между двете ленти не ме подведе.

Оказа се, че Аронофски е мислил "Черният лебед" като филм съпътстващ "Кечистът", като негов женски двойник, който разказва същата история от друга перспектива. Нещо повече, първоначално режисьорът е искал да вплете двете истории в една. Кеч и балет в едно зрелище.

Впоследствие решил, че двете истории идват малко множко за един филм и ги разделил. Все пак малко налудничаво, дори и за Аронафски, би било да миксираш бруталността и кича на кеча с изяществото и класиката на балета. Така в крайна сметка имаме два доста добри филма и повече хляб за коментар.

С последната история за страстта – “Черният лебед”, се открива 15-ото издание на София филм фест тази вечер.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase