Писателят Димо Райков на 70 години! Вграждане, страст и страдание

Димо Райков със Силви Вартан. Снимка: Личен архив

С Умберто Еко. Снимка: Личен архив

С френския писател Марк Леви. Снимка: Личен архив

С Орхан Памук. Снимка: Личен архив

Димо Райков и Радой Ралин. Снимка: Личен архив

Рецензия от Ефрен Каранфилов. Снимка: Личен архив

С доц. Любомир Стойков. Снимка: Личен архив

С Никола Манев. Снимка: Личен архив

С посланика на Франция Етиен дьо Понсен. Снимка: Личен архив

Димо Райков предава след пожара в Нотр Дам. Снимка: Личен архив

В дома на Гунди. Снимка: Личен архив

Книгите му в Столичната библиотека. Снимка: Личен архив

Димо Райков с родителите си. Снимка: Личен архив

И с внуците си. Снимка: Личен архив

Димо Райков дава интервю за радио Франс. Снимка: Личен архив

С проф. Боян Христофоров в правителствената болница Кошан, където той работи. Снимка: Личен архив

19-те "рожби" на писателя. Снимка: Личен архив

Като студент във ВТУ "Свети Свети Кирил и Методий". Снимка: Личен архив

В 38-то Народно събрание, като съветник. Снимка: Личен архив

Афиш за 60-годишнината му. Снимка: Личен архив

Снимка: Личен архив

С президента Петър Стоянов в Министерския съвет. Снимка: Личен архив

На мястото, където се открива Олимпиадата. Снимка: Личен архив

С читатели. Снимка: Личен архив

- Писателят Димо Райков на 70, но в Париж. С какви чувства приемате този юбилей, има ли тъга по нещо неизживяно или ненаписано?

Вижте, за мен няма никакво значение къде се намирам, защото аз съм винаги с думите си, с книгите си, с моите герои, с мама и татко, с внуците и семейството ми. Моят свят е в мен. И в книгите ми. Затова на въпроси на ваши колеги кога и дали ще се върна, казвам, че никога не съм си тръгвал. Да, никога не съм си тръгвал от моя свят, никога не съм изменял на моите принципи, мечта и на думите ми. Винаги съм живеел с родната пръст, с усмивката на мама, с тъгата на татко, с тяхното пропукващо желание да пътуват, да видят свят отвъд своята планина, но и да тръгнат в житейския си край отново към родната пръст, от която са тръгнали. Никога не съм се разделял с моята отсечка, която все е била моят ориентир по пътя ми, да, тази отсечка от родното странджанско село на мама и татко, Стоилово, до магичната местност „Петрова нива“, където е избухнало най-самоотверженото българско въстание, Преображенското. Участниците в него са знаели предварително, че те ще изгубят, та вече Илинденското въстание на братята им в Македония е било потушено, но странджанци са "пукнали пушката" с единственото желание – със смъртта си да помогнат на своите събратя. Това е уникално и неповторимо! Да се жертваш за другия. Да, човешкото в човека! Наистина е връх в национално-освобдителната ни борба. Защото моите деди са прозрели отдавна, в своето почти мъртво и откъм информация и техника време, онова, което днес компютъризираните и претендиращи за патент във властта техни праправнуци пропускат уж неволно - големия въпрос за морала, който в едно общество винаги е основният камък, камъкът на ъгъла на Матея, този камък, който държи сградата. Да, моралът, основният белег за зрелостта и силата на едно общество.

Затова и в едно друго "юбилейно" интервю казах, че аз съм "щастлив писател". Макар често да споменавам убедено, и аз стоя зад думите си, че най-тъжният писател днес в света е... българският.

Сигурно имам в себе си и аз тъга. Имам и своите разочарования, своята болка. Но ако Господ ми даде възможност да се преродя, то пак бих тръгнал по този път, който досега съм извървял. Защото силата на един човешки път е във вървенето, в стремежа да преодоляваш. Затова не обичам наградите. Защото те са спирки, и то затормозяващи вървенето по пътя условности.

- В разгара сме на Олимпиадата в Париж, кой е вашият житейски и професионален олимпийски връх, обръщайки се към годините назад?

Интересен въпрос. Затруднявам се как да отговоря. Защото аз може би имам за мнозина днес странното усещане за... върхове. За мен всяко писмо, съобщение от мой читател е един своеобразен малък връх. Да накараш в забързания и често невротизиран делник един човек да отдели време и да открие твоя текст, твоята мисъл, твоята вибрация на сърцето, твоя проплак на душата, твоята книга, и те така да го трогнат, че да предизвикат у него сълза и подтик да седне и ти напише на теб, неговия автор, няколко думи на докосване, на любов, да, каква по-голяма награда от тази... Това е едно своеобразно „сливане“ между читателя и неговия автор! Когато ми пишат, а това ми го изпращат много често моите читатели, че онова, което току-що са прочели от мен, е „тяхното“ мислене, че все едно разказвам за тях, за техния живот и тяхната радост и болка, да, тогава аз наистина съм щастлив! Е, това не е ли „връх“? Едно докосване, привилегия на истинския писател.

Това често ми казваше при нашите срещи в Париж големият Умберто Еко – "Писателят, Райков, е нищо без своя читател. Истинският писател е този, който трогва, който предизвиква сълза у читателя...". Това е в човешки план моят връх. Или всъщност поредицата от малки големи върхове. А в професионален... Ами, вижте снимката с моите 19 засега рожби. Плюс отглеждането на двете ми внучета. Е, малко ли е това – да „отгледаш" 21 рожби – 19 книги и две прекрасни дечица. Върхове, ама наистина върхове. Ами десетките, стотиците хиляди писма през всичките тези почти 50 години творчески път, отзиви, коментари и за моята публицистична дейност, аз всеки ден пиша по моите страници и блогове и толкова хора реагират. Те ми пишат: "Г-н Райков, споменат ли в България някъде името Париж и аз веднага се сещам за Вас!". Е, това не е ли един своеобразен „връх“, едно уникално признание? Това е моят "връх", така разбирам аз Вашия въпрос. Когато животът ти, този единствен и неповторим човешки земен живот, който ти е даден от Всевишния един-единствен път, е Думата, тръпката да я подреждаш, да й намираш най-точното, най-прилягащото й, най-пасващото й място сред другите й посестрими, о, тогава има ли по-голяма "връх" от този да бъдеш обичан , и то постоянно, в продължение на вече над 50 години от тези, към които "летят" чрез Думата ти твоите послания, твоите "погалвания".

Не Върхът, а способността да издържиш, да носиш постоянно у себе си демона на страстта към писането, макар това постоянство, всъщност магия, често да ти носи дълбоки порязвания в сърцето и душата, че и в тялото, са всъщност твоят връх, за който ти впоследствие заплащаш от скъпо по-скъпо. Да нямаш спадове, да нямаш пропадания, да нямаш забрава, това е толкова трудно в това време на постоянни и неочаквани, а всъщност планирани и „осеменявани“ изкуствено, лабораторно нечии "избухвания" на уж „големи“ писатели, тоест на уредени, програмирани от властта и статуквото "измайсторявания" на поредния автор-фойеверк, на поредния рекламен продукт на нечия партия или групировка, който обаче след година-две се спихва, отънява и изчезва така внезапно, както и внезапно се е появил. Докато ти, да, почти без излишен блясък, без излишен шум, честно и почтено, принципно, постоянно и с усмивка към читателя влизаш в неговата същност, той те допуска и до интимния си свят, и те "подрежда", намира ти място, и то постоянно място, в домашната, семейната библиотека и оттам в най-съкровеното място, където един човек може да допусне друг човек - в сърцето си.

Това за мен е Върхът, да живееш със своя Живот с книгите в животите на твоите читатели поколения наред. Така, както аз, колкото и да им се ще на някои да омаловажават стореното от мен, съм го направил през тези 50 години постоянно творчество и ще го правя докрая. Да, не моментно избухване и изкачване на Еверест, а постоянно изкачване към Върха, вървенето, вървенето, там е Върхът, нали?

Така казваше и големият мъж и мой приятел от Кюстендил, алпинистът-герой Людмил Янков, един от най-чистите българи, които съм познавал. Людмата, така го наричахме, беше за мен образец на кристална душа. Когато ми говореше за своите покорени от него върхове, той прошепваше: "Винаги съм смятал за свой най-голям връх не изкачения връх, а това да остана човек и в най-опасната за мен ситуация, никога да не се поддавам на егоистичния страх за себе си, а да помогна на другия". И Людмата устоя на своя връх. Още ехтят у мен ония негови думи, които накараха цяла България в онова време да изтръпне, когато той тръгна самоотвержено да спасява Христо Проданов на Еверест: “Ице, голям мъж си, Ице, дръж се, идвам, голям мъж си, Ице...“. Да, спреш ли, макар и изкачил Върха, ти всъщност вече си изменил на онова в себе си. Защото след изкачването, следва поспиране и падане, често у нас, в България, срутване...

- Имате издадени книги преди 1989 г., определяте като шанс за един писател да твори в две епохи. Трябва ли да ги сравняваме тези епохи, да критикуваме носталгията или да слагаме черен печат на всичко? Не иска ли човекът едно и също, независимо от епохата - любов, усещане, че е нужен?

С този въпрос ме ударихте в сърцето! Да, изтръпнах. Защото виждам как в моята страна една групичка от самообявили се за гении-доморасли уж интелигенти правят списъци и се представят за сякаш посочени от Господ, тези самодостатъчни посредственици са окупирали културното пространство и раздават присъди и заклеймяват... Природата. Защото как, например, можеш да отделиш човешкото време на части и да проповядваш негативизъм към някои от тях? Нима можеш да отделиш човешкото минало от човешкото настояще и човешкото бъдеще? Що за скудоумие е това? И лошото е, че мнозина сънародници се „връзват“ на подобни „творения“. Всъщност вие много добре го казахте – да, човекът е човек, той е жив, когато е нужен. Иначе е приживе мъртвец. Въпросът за времето на човека в живота на твореца, е много същностен въпрос. И донякъде предизвиква усмивка. Защото кой е виновен, има ли изобщо виновен, например, че човек се е родил в две епохи, че като мен, например, 35 години е живял в епохата на социализма и също 35 години във времето на уж демокрацията? Кой може да „нарежда“ на Природата кога да се види, кой може да влияе на Господ и да си избира епохите, тоест времето на своето живеене? А и нужно ли е това? Ако всичко е планирано, „заложено“, „прошнуровано“, то тогава какъв живот ще бъде този, без тръпка, без „изкачване“...

Аз си направих един „подарък“ за юбилея. Събрах едни от най-хубавите си разкази от онова и сегашното време в един сборник, озаглавен „Избрани разкази“. Стана красива и дълбока книга. Сам, макар и баща на тези разкази, се изненадах – та това се оказа една книга! И то монолитна. И то без дори и пукнатина. А там имаше разкази, писани сега, но и тогава, когато съм бил на двайсетина години, рошав, дългокос, с ония впити в бедрата панталони, да, тип „чарлстон“. И стана една книга без време, тоест истинска. С разкази, подвластни не на времето, не на епохите, не на пагубните за човека идеологии, а единствено на вибрациите на сърцето. Какво значение има епохата, времето ти на живеене, когато пишеш със сърцето си?

Ето, това е един от най-последните коментари под мой нов пост във Фейсбук от моята дългогодишна читателка Елена Димитрова, учителка от София:

“Г-н Райков, прочетох на един дъх споделеното от Вас! Всичко това е истина. Пишете толкова увлекателно, книгите ви са четива на най-високо ниво, искрени, правдиви, с мисли извиращи от сърцето Ви! Онзи, който няма ваша книга, може само да съжалява! Аз имам вашите книги, чета и поместени в пресата ваши материали, защото има какво да науча... и да се поуча. Живеете в Париж, говорите с голяма любов за него, но за мен сте един истински българин, който милее за род, Родина и живее с болките на българския народ! Бъдете здрав и благословен! Поздрави на семейството!". Какво повече? Не зная дали това е „връх“, зная само това, че ми носи погалване, че ми носи удовлетворение, че ми стига...

- Имате ли усещането, че е изгубена именно тази човечност?

Цял живот това е моята тема – човешкото в човека. Спомням си един разговор, който организира вестник „Пулс“, вторият по авторитет литературен вестник след „Литературен фронт“ в онова време, преди много години, май бе през 1987 г. Бяхме поканени от редакцията двама представители на различни поколения - един известен писател, академик Ефрем Каранфилов и един млад автор, моя милост. Голяма чест бе за мен да разговарям на равна нога с такъв мастит литературен критик и могъщ ум! И това, за което говорихме, всъщност предсказахме, за съжаление се случва сега. И двамата, известният и съвсем младият тогава писател, предчувствахме и болеехме, че изкуственият интелект може би ще унищожи най-високата човешка ценност – способността да усещаш, да „влизаш в кожата на другия“, да го погалиш, да му съчувстваш... И ето, днес почти загубихме усещането за допир до страдащия, до ненужния, до себе си дори. Поне аз често се питам при някоя своя реакция и постъпка - нима това съм аз, нима това сега го върша аз? Да, човешкото в човека... Къде отлетя?

- Често споделяте емоционални мисли, снимки от вашия роден край, за Странджа... Коя е най-голямата ви болка, свързана с това наистина магично място?

Отидох в Париж заради Малко Търново. Парадоксално, нали? Ще се опитам да ви обясня. Предприех на почти 55 години това неистово пътешествие -предизвикателство да променя издъно живота си, защото поисках да дам надежда на моите странджанци. Да им дам глътка кураж, че животът не е само търпение, страх, оцеляване... Направих го от любов и синовен дълг към тези хора-светулки, живели цял живот като мушици заради другите. Исках да провокирам тези "милаим" мои земляци, на странджански диалект тази дума значи „кротък“, да проумеят, че животът е един-единствен, че друг няма и че той, единственият живот, трябва да се изживее, както те го живеят от време оно - почтено и с удивително трудолюбие, но и с оня дух на прадедите ни комити, без прилепчивия страх на подчинението. Знаете ли как ме заболя сърцето, когато преди известно време разбрах, че има някакво предложение на една държавна институция, че е вероятно да направят погреб на ядрените отпадъци от Козлодуй в Странджа, мотивировката на тази институция за евентуалния избор на Странджа ме потресе - местните хора щели да се съгласят, защото те били... търпеливи по природа. А и бедни, щели да им подхвърлят някой лев за залъгалка... Сякаш саблен удар ме съсече! Няма странджанец, който да не е потомък на горди комити, напоили с кръвта си българската земя. И ето, ще се съгласят, ще си затраят, защото те са свикнали да бъдат бедни, да бъдат мачкани, лъгани, ще им дадем някой лев за компенсация и готово... Как боли от такива думи, нали? Боли до изтръпване!

- Продължавате да поддържате връзка с читателите си, какво бихте написали към днешна дата, какви теми ви провокират?

Донякъде Ви отговорих на този въпрос. С една дума - ако я няма обратната връзка между читател и автор, то няма смисъл човек да пише. Тогава няма писател. Има само робот. Графоман. В този смисъл аз често казвам, че съм щастлив писател. Защото вече около 50 години почти няма ден да не получа писмо, отзив, а сега вече и съобщения, кликвания и тъй нататък доказателства, че читателите ме обичат. Онзи ден журналистката Савка Чолакова ме покани да направим интервю за нейната медия с думите - "Димо, хората те обичат и следват толкова години, хайде да ги зарадваме с твоите думи!". Да те обичат и следват... Да чакат да ги зарадваш с твоите изстрадани думи... Днес, а и в тези години непрекъснато творчество, време гръмовно, време на разкъсване и на семейните връзки, време, което разделя брат от брата, моите читатели са винаги с мен, ние сме заедно в една общност, „Общността на нежните“, така аз я наричам тази моя общност. Моята съпруга отдавна ме посбутва да направя една книга само от читателски писма. Но те са десетки хиляди... В моята книга "55 дни карантина в Париж" включих част от писмата, които ми изпращаха всеки ден и час по време на тези 55 дни пик на епидемията читателите на официалната ми страница Dimo Raikov във Фейсбук. Покъртителни неща! И то само за 55 дни... Това е един своеобразен роман, роден от Нуждата. От изконната нужда на човека във върховните мигове на изпитание и изгубване на надежда да се допре до другия, да се докосне до сродна душа, да поплаче дори с него, да поеме от другия глътката все още съществуващ кураж. А така бе не само в ужасните 55 дни карантина на Ковида, но и през всичките тези 50 години творчество! И това е моята награда, най-красивата награда за моята 70-годишнина! Защото в това време на омраза и разделение, на егоизъм, на арогантност и партизанлък, толкова люде да обичат твоите думи, о, това наистина е велико! Мога много, много да говоря на тази тема, но ще добавя само това - по време на Ковида, когато хората на моята възраст бяха наричани от някои "празни черупки", тоест, ненужни хора, аз реших да си направя нещо като експеримент. Пожелах да издам книга единствено с предварително купуване, тоест "на зелено". И резултатът бе такъв, че издадох по този начин не само една, а общо три книги! Три книги проза. Само за година-две. "Прочетени" предварително книги, още преди да бъдат публикувани!

Познавате ли подобен акт в българската литература, който така красноречиво да говори за доверието на стотици, на хиляди читатели към своя си писател? Да купиш нещо, да платиш за книга на... „зелено“! Без да си я дори видял, дори разгърнал, дори помирисал. Да, какво доверие е това? И то във време на страх и ужас от епидемията. Значи хората търсеха, искаха моите думи, защото вече знаеха, че техният писател пак ще ги окуражи, пак със своите думи и вибрации ще им прелее въздух, макар и този въздух почти да го нямаше вече и у него, понеже той живееше в Париж, в сърцето на ужаса от епидемията, където хиляди умираха за денонощие... Това значи вярност. Това значи доверие. И тази книга, „55 дни карантина в Париж“, която е вече библиографска рядкост, чийто всеки екземпляр има специален номер и с отбелязано име на всеки притежател на специалния автограф от мен, всъщност се превърна в олицетворение, в апотеоз на една уникална и могъща, непозната не само в нашата, но и в доста други литератури любов между автор и читатели! И още нещо - чули ли сте да има подобно нещо с друг български писател като това, за което сега ще Ви кажа?

Моите читатели преди няколко години „родиха“ една невероятна инициатива - "Подари книга на Димо Райков на библиотека или читалище!". И куп мои книги тръгнаха към библиотеките, читалищата, училищата, младежките и пенсионерските клубове на България! Другите колеги чакат държавата да им купи книгите и ги раздаде на библиотеките, моите читатели си бъркат в джоба и даряват... Е, това какво е? Не е ли повод за гордост и белег за достойно дело? Твоите дългогодишни читатели да искат и други българи да те четат, да те докоснат, по този начин да споделят и с другите радостта си от четенето на твоите думи... Да, горд съм! Защо трябва да си играем на скромност? Та това е плод на твоето "напрягане" през целия живот, това е твоята Награда! Париж ми отне много неща, но ми донесе и много-много повече. Едно от нещата, на които ме научи този единствен град-човек в света, е да не бъда излишно скромен, когато усетя, че съм направил нещо добро. И ето, толкова хора купуват книгите ти и ги подаряват на другите. Ти си в техния дом, но и в обществените библиотеки, в читалищата. Е, какво повече, къде го има това? В коя страна, в коя литература? У нас, в малка България, където живеят най-тъжните в света писатели, където живеят и най-четящите бедни хора, пенсионерите, го има това, има го докосването между автор и читател, но и “добавката“ - даряването, продължението на тази връзка към другия евентуален читател, към целия свят.

Да купиш книга на своя автор за себе си, но и за библиотеката, за да могат и други да се докоснат до онова, което теб те е трогнало, о, това е наистина голямо! Десетки, стотици книги бяха и продължават да бъдат дарявани на библиотеки, читалища от моите читатели! Това, ако не е любов, то кое е?

- Ваши са думите "Франция винаги намира решение на всяка ситуация, защото има критично мислещи хора". Кога ще стане това и в България?

Ох, какъв въпрос. Нали знаете онзи виц, когато с подобен въпрос попитали Господ пак нещо за нас, българите, и той... заплакал. Но сериозно – познавам до тънкости френската политическа система. В нея случайни хора няма. Такова безобразно явление, което у нас се наблюдава вече 35 години и се засилва особено напоследък – да назначаваш „калинки“ във властта, във Франция го няма. Особено пък във висшата власт. Там това е престъпление. Държавна измяна. Опасност за националната сигурност на Републиката. Как така ще използваш ти висшата власт за „школо“, за „забавачница“. Тук трябва да са най-подготвените. Тук политиците са от сой. Преминали са през ситото – почти всички са завършили големите училища на Франция, доста са потомствени политици. Затова и когато държавата изпадне в криза, критичната маса от политици става като юмрук! Изчезват партийните пристрастия, всички са едно цяло. И намират решение. И побеждават злото. Аз затова често казвам на моите българи – спрете да се притеснявате за Франция, гледайте собствената си градинка, французите ще намерят решение.

На метроспирката при парижкото кметство има един голям надпис, който стои отдавна: "ПАРИЖ ДАВА ТОНА!". Да, във всеки град има проблеми, в Париж също, но в Париж винаги има решение! А кога ще има „решение“ в нашата България? Ами, да попитаме Господ...

- Защо интелигенцията в България така и не излезе на преден план, да опита да промени поне малко политическата обстановка, да бъде гръбнакът на наистина действащо гражданско общество?

Ще ви кажа защо, разбира се, това си е мое лично мнение. Да, лично мнение, но лично мнение на един писател, който е живял в две епохи, и то интензивно живял, без прекъсване, творческо живеене-горене, изгаряне без остатък - и в онова време, и в ония 35 години от живота си, и сега, също 35 години. Винаги с ясна гражданска позиция.

На първо място – страхът. Страхът, че ще загубиш и трохата, която ти дават. На второ място – усещането, че си винтче в една порочна система, в която и за най-честния има компромат. Усещането, че а си казал нещичко, а си „мръднал“ и ще „настъпиш мотиката“. Партизанлъкът... Никога не съм предполагал, че българският интелигент може да бъде толкова заслепен партиен запалянко, че може толкова не само да слугува, но и да живее на колене пред едни откровено посредствени партийни водачи, меко казано, които водачи в българския вариант са собственици на партии-бизнесначинания. И тук е парадоксът за мен – в онова време на тоталитаризма, когато не беше безопасно да имаш свое мнение и позиция, интелигенцията все пак имаше съпротивителни сили, имаше достойни творци, докато сега... Сега е сиво. Сега е кротко. Тъжно е да гледаш една сивота, контролирана и напътствана така, че да не създава проблеми за властта, която и да е тя. Страшно е да виждаш творец, па макар и той да е дори плагиат, дори фейсбук-преписвач, дори графоман, паднал на колене, с протегната ръчичка. Това е противоестествено – никакъв интелигент не е този, който не е „еспри критик", тоест „критичен дух“. Вижте, това е тема, по която много съм писал и в онова време, и в това. И в публицистиката си, и в книгите си. Не искам да се повтарям, а и тук няма място, освен за наброски. Но едно бих искал непременно пак да кажа – в онова тоталитарно време имаше много повече достойни интелигенти, отколкото сега. Да, сега е сиво, сиво, та чак изтръпваш.

Във всяка творческа област Схемата посочва един, някъде и двама-трима, набедени за „фаворити“, прикачва към тях десетина прислужващ персонал и това е, другите „кучета ги яли“. Един и неколцина, колкото да се имитира пред света, че и у нас има интелигенция, че и у нас е нормално. И всички са доволни. И всички мълчат. „Преклонена главица сабя не я сече“, нали? Да, много бих говорил на тази тема, но с една дума това е – страх и доволство от грижата и живота на колене. А какъв творец може да е този, който се страхува и живее в тази поза? Тук всеки сам може да си отговори.

- Самият вие често не спестявате критики за случващото у нас. Какво бихте казали на тези, които смятат че е лесно от удобството в Париж? И въобще удобство ли е мигрантския живот?

Вижте, уморих се от обяснения на тази тема. Пък и няма смисъл. Защото „Ситият не вярва на гладния". И обратното. Трябва да го изживееш това. Трябва да платиш това усещане. Тогава ще разбереш. Иначе прилича на ставащото днес с играта футбол. Десетки години България няма футбол и българинът все гледа чужди отбори. И се „пеняви“, и псува единия чужд отбор, величае другия, също чужд отбор. И уж има емоции, има пак противопоставяне. Но я няма тръпката, оная тръпка, която те порязва, когато играе твоят клубен или твоят национален отбор. Емигрантството трябва да се изживее, със собствените ти душа и сърце, сам да тръгнеш от нулата, сам да спиш под мостове и паркове, сам да се редиш на километрични опашки за документи пред префектурата, сам да отговаряш, просълзен и цял в пот, треперещ, на ехидно зададения ти от чиновника зад гишето въпрос – защо сте дошъл в нашата страна? Сам да си броил сантимите, сам през първите месеци и години да търсиш най-евтините стоки в пращящите от богатство рафтове на магазините, сам да погребваш майка си по... телефона, сам да чуваш страшния звук на трополенето на буците пръст върху ковчега на тази, която те е родила. Чак тогава, само тогава ще разбереш какво значи да си емигрант.

Какво значи да доказваш всеки ден, всеки час, че не си идиот. Да, това е. Или поне частица от това. Затова аз не се страя да убеждавам, просто казвам, особено на тези, които завиждат на емигрантите и им броят паричките - тръгнете и вие като мен, е, не чак на моите 55 години, тръгнете, извървете моя път от вашето Малко Търново до вашия Париж и тогава ще си отговорите и ще разберете какво значи да си емигрант, още повече бг емигрант. А моят емигрантски път, моите читатели знаят това, е в моите книги. Прочетете ги!

- Какво ви накара да емигрирате във Франция и какво най-много ви липсва от България?

Поривът към Свободата. Това ме накара още на 15 години да тръгна по света. Нещо ме подтикваше, караше ме да полетя – натам, отвъд Планината, да видя, да пипна. Малко Търново-Бургас-Ямбол, Варна-Велико Търново-Кюстендил-София-Париж... Да, моят маршрут на живота. 23 квартири, десетки полети... И все - с Надеждата. Надеждата, че ще намеря бялата лястовица на Йовков. Но не за мен, а за моите странджанци, за моите тъжни българи. Всъщност аз никога не съм напускал моята планина. И надали съм пример за класически емигрант. И нищо май не ми е липсвало от България. Защото аз си „живеех", макар и физически далеч от нея, в нея. Аз имам много силно въображение и памет. И тези две качества ми помагат никога да не бъда самотен. Никога! И когато поискам, веднага „отивам“ в България, „тръгвам“ пак към нея по възможно най-красивия начин – чрез спомена и въображението. Вижте, често ми задават този въпрос – защо избрахте, защо се насочихте тъкмо към Париж, а не към някой друг световен също град? И все съм отговарял така - ами защото израснах с този град, защото още от дете го приех не само и не толкова като географско понятие, а като човек, като приятел, като близък, да, като единствения град-човек в света. Като Мечта. Мечта по една може би химера. Мечта, че трябва, че няма начин в този огромен свят да няма и такова Божие място, в което хората не само оцеляват от заплата на заплата, но и се радват на живота. Радват се...

Представете си сега онова време, представете си и едно дете в крайгранично градче, да, във Втора гранична зона, където човек може да дойде само след щателна проверка от властите и непременно, задължително с Открит лист, специално временно разрешение за пребиваване в градчето в планината. Представете си и границата, която се намира на десетина километра, границата между България и Турция, едната – комунистическа, другата – капиталистическа. Две идеологии, две страни, които се мразят. Защото идеологиите на властите в тях са коренно противоположни, но хората, населяващи ги, са си едни и същи. Но разделени от една река – Резовска, малка река, красива, половината река е българска, тоест добра, другата половина е турска, тоест капиталистическа, тоест лоша. И момчето стои, и момчето гледа... И се пита - защо, може ли едната половина от реката да бъде добра, а другата лоша, след като водата е една и съща? Боже, колко красива, буйна, свежа вода! И еднаква. Но мразеща се. И непонасяща себе си. Защо, кой го прави това разделение? Гледа момчето, тръпне, после се връща в градчето си, отива в единственото кино „Тракия“, шмугва се покрай контрольора и с изтръпнал дъх притихва на олющения, нарязан от джобни ножчета стол. И вперва очи в екрана. И започва поредното пътешествие към оня далечен, тайнствен и магичен град с толкова странното и красиво име – Париж! О, Жан Маре, Жерар Филип, Ален Делон, Брижит Бардо, Луи дьо Финес, Фернандел... И вече няма Граница, няма река с половината вода добра и другата половина лоша, няма разлюляващ въпрос, има усмивка, има магия, има радост от живота!

Да, ето заради това тръгнах още в невръстна възраст към Париж, към онова свое пътешествие, което продължава и днес, вече в разгара на Олимпиада 2024! И какво пътуване - от Втора гранична зона, от Границата между два мразещи се свята - към Града на Свободата и Светлината! Към света на Любовта между хората! Е, как няма да тръгнеш, макар да усещаш смътно, че това пътуване няма да е безплатно и че ще дойде време то да ти струва скъпо. И прескъпо. Но тръгваш! Можеш ли да спреш тръпката?

- Мен лично ме впечатли как в един от поредните ваши публицистични текстове във Фейсбук свързахте едни доматки на балкона си в Париж с България, как се справяте с носталгията?

Това е голяма тема. А и въздигната напоследък от едни мислещи и живеещи само за награди-тенекета автори в основен виновник за незавидното днес българско дередже. Носталгията била виновна. Носталгията била пагубна, носталгията настройвала хората един срещу друг и била причина за войни. Да, „модерна“ днес тема, но същевременно и лесна за обяснение. Защото днес е 21 век, времето не е затворено като през първите 35 години от живота на моята генерация, сега и за нас, българите, светът е едно село. Хващаш самолета и... Аз много съм размишлявал на тази тема. Но никога не съм се чувствал емигрант в пълния смисъл на тази дума. Както и по времето на затвореното пространства не съм се чувствал затворник. Защото винаги съм имал у себе си за свой „приятел", както казах и при по-предния въпрос, въображението. Като писател аз винаги, щом поискам, пътувам и се телепортирам в различни точки на света. И мога да кажа, че съм бил в различни точки на планетата, където физически не съм бил наистина, но с духа си съм бил. Разбирате ме, нали?

От невръстен аз пътувам из света чрез книгите. Затова и съм убеден, че четенето е едно от най-великите неща и съвършено достояние на тоя иначе несъвършен свят. Човекът, който чете, е добър човек. Той е пътуващ дух. Разбира се, навсякъде има лоши хора, които в един момент могат да те накарат да се почувстваш като натрапник, като чужд човек. Но това е само външно. Ако си с вътрешното убеждение за своята стойност като човек, дори и да се разгневиш на поредния енергиен вампир, ти оставаш непоклатим. А когато у теб е дъхът на родната земя, на майчиното мушкато и индрише, никой не може да те разлюлее и обиди. Просто това е състояние на духа. Начин на живот. Достоен живот. Ако позволиш на лошия, киселинен човек да те манипулира, ще бъдеш жертва. Много енергийни вампири има в моята страна. Много хора, които те гледат лошо. Без причина, просто ей така, по навик. Всъщност подобно поведение е белег за лошо възпитание и такива хора причиняват на близките си стрес и по-нататъшни проблеми, тоест техните внуци, правнуци, тяхното продължение на рода, им плаща греховете. Такъв е животът. Сториш ли грях, той ти се връща. Винаги. Да, тук Животът е неумолим. Особено при "плащането“. Винаги се „плаща“.

Понякога се питам, особено след първите години в чужбина, какво ни пречи на нас, българите, това да се усмихнем на другия, или просто да замълчим в критичен момент, да се въздържим. Въпрос на манталитет и възпитание. С една дума аз обичам думичката "носталгия", за мен тя е полъх от спомен, мекота на погалването на едно “съшество“ като споменатата доматка, едно погалване на нещо, което си сам посадил или засадил, поливал, поглеждал си с надежда и очакване всяка сутрин докъде е стигнал филизът. Има една радиостанция във Франция, Носталжи, прекрасна музика, радост за ухото и сърцето. И съм дълбоко притеснен от някои посредствени пишещи, които, за да угодят политически на своите гурута, развиват едни нелепи теории в своите уж книги за "война" с носталгията, искат да натирят спомена, превръщат тази дума „носталгия“ едва ли не в присъда, в обида.

Носталгията за мен винаги е една топлота. Едно поспиране. Обръщане назад, за да можеш след това да поемеш свеж дъх и да тръгнеш пак напред. Големият ни поет и мъж на Свободата Иван Радоев, когото познавах и харесвах, казваше: „Човекът е само един спомен".

Да, докато има хора, които си спомнят за теб, значи си жив. Нужен си. А когато човек е нужен, той значи диша. Диша! Първата рецензия за първата ми книга „Стълба от камък“, издадена в далечната 1983 г., бе публикувана във в. „Литературен фронт“ от академик Ефрем Каранфилов. Оставям на Вас да прецените какво значи като факт това такъв известен литературен критик да напише рецензия в най-големия литературен вестник за първата книга на дебютант, само ще Ви спомена заглавието на рецензията – „От спомена към разказа“. Още тогава, толкова млад, аз съм обичал Спомена. Да, споменът... Животът. Човекът. Едно велико и витално триединство, което не може никой да разруши или дори частица от него да отчупи.

- Няма как да не ви попитам за Гунди, за когото написахте и книга. Срещали сте се с него, коя е историята, която ви се е запечатала най-ярко в съзнанието?

Знаете ли, аз цял живот съм носил любовта си към този чаровен батко. Сънувал съм хиляди пъти как се докосвам до него, как той ми се усмихва и ми казва - кураж, момче, има и друг свят зад Планината, има Светлина и извън телените заграждения на Границата, но и на човешките условности, има Свобода! С една дума - аз проектирах своята мечта за докосване до оня, другия свят извън Планината, толкова тайнствен и същевременно привлекателен, именно с усмивката на моя Гунди. Всъщност не бях сам в тази си утопична любов, Гунди бе любимецът и на левскари, и на цесекисти тогава, и на локомотивци, слависти, ботевци, Гунди бе Момчето на народа. И чак сега разбирам как сме го натоварвали този съвсем млад мъж с надеждите, с мечтите на няколко генерации българи, родени и живеещи зад Желязната завеса. Гунди бе синонимът на Свобода! Нашият ориентир към нея, Свободата. На стадиона бурно и свободно викахме - Президента, Президента... И нямаше сила, която да ни спре в този устрем към него, нашата Мечта! Питате ме за историята, която се е запечатала у мен най-ярко. Те са безброй. И всяка продължава да живее у мен. Но няколко бих откроил. И те са канавата на моята книга. И виждам сега от първите анонси за широко рекламирания филм за Гунди с продуценти Иван и Андрей, които са от първите читатели на книгата ми "Сини сърца", че тези епизоди май са централни и във филма! Първият от дузината мачове, които съм гледал на живо на Гунди бе в Бургас. А аз още бях дете. Работих цял месец на лозето, за да ме вземе татко и да отидем в Бургас. Господи, как треперех - та щях да видя Гунди на живо! Този първи мач всъщност е низ от няколко ярки истории от първия ми досег с Гунди. Първата история бе, когато влизахме в стадиона. Който е от моето поколение или това на бащите ни, ще разбере за какво говоря, когато споменавам как хората „подтичваха“ към стадиона. Не вървяха, а подтичваха. С ония чадъри, да, с острите метални върхове и с ония бежови соцшлифери.
Гледах удивен как вълните от запалянковци на талази летяха към заветната цел. И металните върхове на чадърите сочеха – натам, натам, където вече стадионът вреше и кипеше от възторг. Ех, какво велико нещо бе едно време да подтичваш към стадион! Изведнъж се чу остро изскърцване на спирачки, чуха се и уплашени викове - картината пред мен бе кървава, в буквалния и преносния смисъл. Млад мъж бе ударен лошо от преминаващ автомобил, от ухото му шуртеше кръв. Неколцина се притекоха на помощ, започнаха да увиват кърпи около главата му. Но човекът се изскубна, хукна към входа, държейки с ръце главата си и мъчейки се да спре шуртящата кръв. И викайки - Гунди, Гунди... Шуртяща кръв и вик – Гунди, Гунди... Каква любов!

Когато футболистите излизаха да загряват, всички очаквахме дали ще се появи Гунди, който бе дълго време контузен. Той често бе малтретиран. Когато се появи - хубавец, исполин, стадионът, който дотогава вреше в различни викове, изведнъж онемя и веднага след това избухна в един вик - Гунди! Почти същото се получи и по време на мача. В един момент Гунди пое топката с лице към вратаря, до самото собствено наказателно поле, извърна се почти кръгом и я шутира в... небесата. Балон! Част от публиката избухна - ей, майсторе, излагаш се, какъв е този балон? Да, топката летеше в небесата, изритана от Гунди. Но изведнъж тя направи странна траектория и тупна току пред краката на Меци Веселинов, „крилото“ напредна, удар, гол! И тогава настана тишина. Стадионът онемя. Да, когато един човек види, че другият човек е майстор, онемява. И признава. Тогава бе така. Не като днес, когато виждаш, че е бяло, но казваш, че е черно, защото не ти отърва. Защото мразиш. Два пъти съм имал подобно "онемяване" около себе си в моя живот.
Едното бе тогава.

Другото дойде много години по-късно, в Париж, когато в една ранна сутрин "чух" в столицата на Светлината тишината след вестта за излизането на Великобритания от Европейския съюз. Страшна тишина.

При случая с Гунди имаше и продължение след вцепенението, след няколкото минути тишина стадионът избухна в ръкопляскания! Това бе толкова странно за тогавашните футболни нрави в България, където псувните и ругатните на стадиона срещу играчите и съдията бяха в изобилие. А сега "псувачите"... аплодираха. Видях очите около мен. Бяха добри очи. Някак си замечтани. Да, хората гледаха Гунди и мечтаеха! Чудо, нали? Майсторът бе покорил всички. По-късно прочетох някъде, че Веселинов споделил: - Гунди ми бе казал, видиш ли топката у мен, без значение къде се намирам по терена, веднага спринтирай, другото си е моя работа. Колко гола направиха така двамата.

Но най-яркото се случи след мача. Успях да се шмугна в съблекалнята, примрял гледах моя любимец. Изстинах, когато той свали гетите и обувките си. Това ли бяха златните крака на големия голмайстор! Нарязани от шевове, изтънени, парчета закърпена плът, едва крепящи се на костите. Бях удивен. И уплашен. Та как играеше този мъж? Та това не бяха нормални крака, а парченца месо... Какво и колко ли му е струвало това свръхусилие? Бях вледенен. Но вече изгубих дъх, когато видях в този момент очите на Звездата. Бяха пребледнели от болка очи. Съзрях и влага в крайчеца им. Нима моят Гунди плачеше? Не издържах. Не, това не бе моят Гунди. И тогава получих може би първия си житейски урок - всичко на този свят, и то от всеки, независимо от богатство, известност, в един момент се "заплаща". На тоя наш свят нищо не се дава даром. Вече извън съблекалнята дойде следващият специален момент, който пръв аз обнародвах в медиите, още когато работех във в. "Студентска трибуна" - тогава да пишеш за Гунди хич не бе безобидно. Но аз пишех. Е, сега мнозина, особено след моята "Сини сърца", пишат за Гунди, преписват, но тогава... Гунди излезе от съблекалнята. Висок, красив, с бяла ризка с къс ръкав, изряден черен панталон. Магия! И усмихнат. Бях сащисан - къде остана прежната болка в съблекалнята? Наоколо бе море от запалянковци, въздухът ехтеше - Гунди, Гунди... И в този миг настана чудо! Морето от скандиращи хора се разцепи на две, появи се нещо като коридор и видях в отсрещния му край млада, красива като богиня жена с бебе в ръце. Лита, съпругата на Гунди и Андрейчо, синът им! Това бе картина, която нито един художник, нито една книга, нито един филм не могат да пресъздадат. Това бе поезия!

Огромен коридор - в единия край жена, същинска кошута, със своето малко, от другата - Бог! И тръгнаха - Бог и сърната, да, един към друг, а наоколо светът бе онемял! Нямаше вече викове, нямаше и повей на силния допреди миг бургаски бриз. Имаше само омая, имаше радост от живота и въздишка. Никога повече не почувствах подобен трепет. Никога повече не усетих такава вибрация, такъв химн на Живота! Такова сливане между хиляди люде с техния любимец и неговото семейство. А когато двамата се срещнаха по средата на коридора на човешката любов, о, тогава и въздухът застина! Пиета. Пиета на любовта между двама души. На фона на огромната любов на народа...

- Сега направиха и филм за него, може ли Гунди да се пресъздаде в книга или лента?

Разбира се, че не може. Гунди, както ми каза Динко Дерменджиев, също голям футболист от златното българско време и един от първите приятели на Аспарухов - "Гунди е извънземен!". Не може такъв гений да се побере, дори и в най-хубавите книги или филми, такава фигура на Аполон винаги ще стърчи. Не може. Но това не значи, че отделни отблясъци от това момче на народа, както съм го нарекъл аз в моята книга, не трябва постоянно да присъстват и като книги, и като филми. Напротив. Гунди трябва да е с вечно присъствие в нашия живот. И да дава пример. Да дава кураж. Да дава мекота във взаимоотношенита между хората. А когато Гунди е до тях, хората, аз съм сигурен, че неговата усмивка, оная, с трапчинката на красивото му лице, ще ги прави по-добри един към друг, по-човеци. Да правиш хората по-човеци! Това Гунди го можеше. И затова е в сърцата на българите. И ще бъде вечно там, в най-дълбокото.

- Издадохте книга с избрани разкази от различни етапи във вашия живот, как бихте озаглавили вашия житейски роман в навечерието на юбилея ви?

Известният литературен критик Константин Еленков, който ме откри, когато беше редактор в най-голямото литературно списание в онова време, "Септември", и който е рецензирал всички мои книги досега (Това, мисля, е рекорд сред писателите, един и същи критик да е написал статии-анализи за всяка от издадените от един и същи автор 19 книги), мисля, че е "уловил" най-добре и най-точно моята същност на писател. Ето какво пише той, представяйки последната ми засега книга "Избрани разкази":

"Преди около 40 години Димо Райков бе сред най-изявените млади български писатели - за неговите първи книги пишеха едни от най-добрите литературни критици, като например Ефрем Каранфилов, според когото казаното от Димо Райков за смъртта в романа "Писма до мъртвия брат" и в неговите първи разкази се нарежда сред най-хубавото на тази тема в литературата ни. И днес, вече толкова години постоянно и всеотдайно, той присъства ярко в съвременната българска литература, той присъства в нея, според мен, по най-убедителния, най-красивия начин, като ни дарява книги и думи, с които направо ни казва: "Живейте така, че да не се срамувате!". Едно удивително присъствие в българската литература, трайно и дълбоко. И странно за нашенските нрави, които трудно оставят да виреят непрекършени автори като Димо Райков. Вграждане - така може да определим цялото досегашно творчество на Димо Райков. Вграждане, страст и страдание... Преди него и други големи български писатели са се опитвали да дадат формулата на този синдром - Захарий Стоянов, Алеко, Антон и Димитър Страшимирови, Иван Хаджийски, Симеон Радев. С такива книги като на Димо Райков, които аз горещо препоръчвам на всеки изкушен от четенето, ние, българите, достойно бихме се представили пред света."

Да, мисля, че Константин Еленков го е извел заглавието: ВГРАЖДАНЕ, СТРАСТ И СТРАДАНИЕ. Това е.

Известният писател Димо Райков е един от най-интересните съвременни български автори. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Роден на 31.07.1954 г. в Малко Търново. Завършил е „Българска филология” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Работил е като редактор в редица литературни издания и национални медии, бил е съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България, както и шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase