От "Спасяването на редник Райън“ до "Най-дългият ден“, нападението на Съюзниците над нацистите в Денят "Д“ е тема, за която сме гледали много филми и сме чели десетки книги. Емблематичната битка слага началото на края за германците, но рядко някой се е интересувал, как са се чувствали нацистите, когато съюзническата армия ги е обградила?
Първо било отричането – нацистите не можели да повярват на размерите на атаката срещу тях. След това дошъл ужасът от битката – войниците гледали как техните другари били разстрелвани или изгаряни от Съюзниците. Един полски новобранец се обръща и застрелва своя немски командир, само и само за да не продължи да се бие във войната.
Десетки интервюта с нацистки войници са поместени в книгата "Денят "Д“ през германските очи: Как вермахтът изгуби Франция“ от Джонатан Триг. Те разказват за очакването, глупостта и страха от загубата.
Съюзниците провеждат мащабни операции, които служат просто за примамка, за да не разберат германците, точно кога ще атакуват. Няма съмнение обаче, че инвазията ще започне рано или късно. По това време Клаус Херинг е на 21 години, а страхът от атаката и загубата вече го е завладяла: "Някои глупаци вярваха, че Германия все още може да победи във войната, но аз не бях сред тях. Не вярвах в това. Мисля, че половината мои другари се чувстваха по същия начин. Всички виждаха, че не сме непобедими, както ни казваха... Очаквахме инвазията да започне това лято и чакахме със смесени чувства. Знаех, че трябва да извърша своя дълг като войник, но сърцето ми казваше, че просто всичко трябва да приключи“, казва Херинг. Краят за него идва на 6 юни 1944 година, когато след 24-часово отлагане заради лошото време, започва Операция „Овърлорд“.
Германският войник Хенрих Ръндър си спомня чувството на "чист страх“, което го завладяло, когато Съюзниците се появили: "Огромен брой кораби. Огромен. Мога да ви кажа, че гърлото ми пресъхна, стана болезнено сухо, ръцете ми започнаха да треперят. Не бях единственият мъж, който се почувства така – един от другарите ми се почувства зле, сякаш щеше да повърне".
Снаряди идват от морето, падат и от изтребителите в небето. Технологията на съюзниците е толкова добра, че може спокойно смазва противоракетната защита на нацистите.
"Можех да усетя взривовете – караха ушите ми да звънят, носа ми да кърви. Погледнах бункера зад мен. Един снаряд го улучи и разби на парчета – не беше останало нищо, нито покрив, нито стени“, разказва Ръндър.
Той си спомнят за ужаса на запалителните американски ракети, изстрелвани от самолетите Thunderbolts. Те съдържали запалителна течност смесена с гума или каучук, за да е сигурно, че улучената мишена ще изгори. Ръндър разказва, как една от палатките им била ударена от смъртоносния снаряд и всичко се потънало в „пълен хаос“. Мъжете бягали горейки, други умирали в пламъците.
Един от другарите на Ръндър също си спомня ужасът от тази ракета: "Видях Ада... гледка, която няма да напусне съзнанието ми никога.“
Единственото място, където нацистите имат напредък е плажа Омаха. Там военните сили на САЩ дават най-много жертви, тъй като са обстрелвани от скалите на брега. Сержант Хенрих Нубе е един от нацистите, който е скрит в картечно гнездо с изглед към плажа: "Американците бяха на около 400 метра от нас. Не се прицелвах индивидуално, просто въртях картечницата от ляво надясно и това отстрани мъжете на първата линия. Куршумите на MG 42 са толкова мощни, че нищо не може да ги спре – те минават през едно човешко тяло и уцелват друго. Много от тези мъже бяха убити от куршум, който вече е убил друг човек. Спирах да стрелям само когато тя прегрееше. Тогава взимах собствената си пушка и продължавах да стрелям. Не исках картечницата да се повреди.“
Карл Вегнер се намира в подобна позиция. Когато вижда вълната от противниковата войска, която е поразена, стомаха му се свива: "Но ума ми го оправда. Това беше война. Въпреки това остави горчив вкус в устата ми. Това не беше времето, в което да мислим кое е правилно и кое – грешно. Целяхме само да оцелеем. След като преминаха първите няколко минути, умът ми се автоматизира Когато пушката се изпразнеше я зареждах светкавично бързо, защото всяка секунда бе от значение. Когато махнах предпазителя за хиляден път, погледнах надолу и видях американските войници, които лежаха навсякъде. Някои бяха мъртви, други живи. Мисълта, която се появи в главата ми бе, че е по-лошо за тях там долу, отколкото за нас тук горе.
Въпреки успеха в Омаха бързо става ясно, че неопитните, зле въоръжени и зле командвани немски войски ще изгубят. Боеприпасите ставали все по-оскъдни, особено в гнездата с картечниците.
Тогава 20-годишният Щефан Хейвезъм вижда как тялото на един от другарите му буквално е разкъсано на две от куршум. Когато всички тръгват да бягат, всички минават през останките му. Но някои отказват да потънат с кораба. Гренадир Хелмут си спомня, как полските войници искали немският им командир да се предаде. Той обаче нямал такова намерение и ги заплашил, че ако не се бият, той самият ще ги убие. Командирът, единственият германец в изкопа, бил застрелян.
Джоузеф Хагер си спомня, как цял час се бие от изкоп в Омаха. Описва го като "най-лошото време в живота ми“. Изведнъж, той се озовава в бункер с 30 ранени мъже. Когато американците започнали да приближават, един от тях издърпал чаршафа изпод тялото на друг и го развял като бяло знаме – знак, че се предават.
През това време, изгубилият съзнание Нубе, е заловен. Той всеки момент очаква куршума да пробие черепа му.
"Когато се сетих за всички убити, за всички тела долу на плажа... Мислех си, че врага ще ни убие. Щяхме ли да им покажем милост, ако те бяха на наше място, ако ние бяхме нападателите?“
9 хил. германски войници загиват в Деня "Д“. 10 хил. съюзнически живота също са погубени. Но това е първата стъпка, към краха на фашизма.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар