Пиша това в град, където няма обстрел. Никакви руски ракети не се забиват в домовете и няма сирена за въздушно нападение с вой, който разклаща стомаха и изпива енергията ви.
Иска ми се украинците да могат да кажат същото. След месец докладване от тяхната страна, току-що оставих една нация под брутална атака и нямам представа кога това ще свърши.
Не е като да не знаех на какво е способен Владимир Путин. Докладвах за анексирането на Крим през 2014 г. и след това за войната в Източна Украйна, която беше разгорещена от подставените лица и пропагандата на Русия.
Дълги години докладвах и от самата Русия, отразявайки убийствата и отравянето на опозиционни фигури, войните в Чечения и Грузия и ужасите като училищната обсада в Беслан, докато не бях изгонен миналото лято като "заплаха за сигурността".
Все пак пристигнах в столицата Киев миналия месец, убедена, че руският президент няма да започне тотална война срещу Украйна. Самата идея изглеждаше нелепа, ирационална, пагубна - и всички, с които разговарях в двете страни, се съгласиха.
Но на 24 февруари ме събуди шумът на експлозия, който доказа, че всички сме грешили.
Тези думи пише коренспондентката на BBC в Украйна Сара Рейнсфорд. Името й нашумя миналата година, когато бе изгонена от страната, след като за пръв път пристига там след разпада на СССР. През последните месеци тя предаваше за медията от Киев, преди да се наложи да напусне страната. Ето й пълният й материал за BBC:
Когато започна войната, Ника беше толкова ужасена, че сяда пред пианото и започва да свири грохотни акорди колкото може по-силно, крещейки с най-висок глас. 15-годишното момиче не понася звука от бомбите.
Ника е от Харков, вторият град в Украйна, но се срещнахме в малък градски мотел, пълен със семейства, които бяха избягали от града. Те живееха в тъмното, уплашени да не бъдат забелязани от руски изтребители.
Когато пристигнахме, рецепционистът ни забърза към столовата, като ни призова да ядем бързо, тъй като персоналът трябваше да се прибере преди полицейския час. Всеки, който излезе след падането на нощта, рискуваше да бъде прострелян.
"Не включвайте никакви светлини и не използвайте твърде много гореща вода", инструктира тя. Когато попитахме за най-близкото бомбоубежище, тя дава знак някъде зад кухнята.
Ника беше там от няколко нощи, но почти не спеше. Тийнейджърката казва, че първата й мисъл всяка сутрин е: "Слава Богу, че съм жива".
Тя говори на английски и директността на езика й е обезоръжаваща.
"Бяхме в паника, защото трябваше да се крием, тъй като животът ни беше в опасност", казва Ника, описвайки как е прекарала първата седмица от войната в мазето на леля си. "Беше студено и тясно. Нямахме много храна. Това беше много травмиращ период", споделя тя. "Сега се страхувам от всеки звук. Ако някой пляска, започвам да плача. Започвам да треперя."
Под светлината на факли тийнейджърката превърта снимки на телефона си от живота преди войната – усмихнати кадри с приятели, в парка, в дома си.
"Просто искаме да се върнем", казва тя. "Искаме да знаем, че нашите семейства ще бъдат живи утре. Искаме мир."
Харков е само на 40 км от руската граница. Повечето хора там говорят руски като първи език, а не украински, и имат приятели и роднини от другата страна. Вероятно затова Владимир Путин е смятал, че войските му могат да се втурнат в Харков и да превземат властта - или в Мариупол, Суми или Херсон. Но той погрешно прецени настроението.
Войната, която Русия подклажда в Източна Украйна през 2014 г., вече трансформира страната и изкова далеч по-силна национална идентичност, дори сред рускоговорящите. Но сега, когато войната избухна в открито нашествие, тя унищожи всяка частица от "братските" отношения. Войната убива хората, за които Владимир Путин твърди, че спасява.
Така че, докато пресичахме пейзаж, сега покрит с контролно-пропускателни пунктове и окопи, изкопани в житни полета, видяхме и десетки гигантски билбордове, които казваха на Русия или на самия Путин да си тръгне.
Други съобщения по пътищата са насочени директно към руските войници: "Мислете за семействата си", гласи едно, "Предайте се и останете живи" - друго.
През по-голямата част от първите три седмици от сраженията бяхме базирани на 200 км южно от Харков в Днепър, град, който пресича гигантската река, която пресича Украйна на изток и запад.
Днепър беше убежище на относителна безопасност в региона, тъй като Русия се опитваше да бомбардира други градове за подчинение. Но на 11 март се събудихме през нощта от продължителни сирени за въздушно нападение до съобщения за стачка в центъра на града.
Скоро застанахме до тлеещите останки на обувна фабрика, където руски ракети убиха пенсионер, работещ като охранител.
Метейки разбито стъкло от стълбището на близкия блок, Наташа се разпада, описвайки ужасените писъци на сина си. "С какво ни убиват?", извика тя, като ръцете й покриха лицето си.
Рускоговоряща, тя поиска да знае защо Русия прави това. "Не сме молили да ни спасят."
Това беше изявление, което чувах отново и отново.
В този момент хората вече бяха започнали да напускат Днепър. Изселването започна ден след обстрела на университета в центъра на Харков. Изведнъж никой не се почувства в безопасност, дори далеч от фронтовата линия.
Така че тълпи се натрупаха в евакуационните влакове. Имаше крещящи жени, мачкани домашни любимци и мъже, облени в сълзи, които се опитваха да скрият от семействата си. Чух един да си повтаря, че всичко ще бъде наред, докато полагаше длан върху прозореца на влак, който отвеждаше жена му и детето му, кой знае за колко време.
Както всички мъже, той трябваше да остане и да чака да бъде повикан да се бие.
Бягството от самия Харков беше по-трудно, както разбрахме, когато ми се обадиха за малко момиченце на име Полина.
Тригодишното дете има рак и лекарствата й свършваха. Семейството трябваше спешно да напусне Харков, но градът беше под силен руски обстрел и родителите на Полина не посмяха да излязат навън.
Когато за първи път разговарях с майка й Ксения, самото малко момиченце се появи във видео разговора. Тя играеше във вана, пълна с възглавници, защото Ксения се надяваше, че там ще бъде по-безопасно, ако сградата бъде ударена.
Обстрелът не утихна, така че родителите на Полина направиха опасния поход през града до гарата. Дни по-късно Ксения ми изпрати видеоклипове на малкото момиченце, което подскача щастливо на батут в градината на приемно семейство в провинциална Полша.
Тя каза, че е избухнала в сълзи, когато са били посрещнати от доброволци на границата.
"След четири поредни дни изведнъж спряхме и бях толкова тъжна", обяснява Ксения. "Облекчен съм, че децата ми са в безопасност, но целият ни живот остана в Харков. Полина непрекъснато пита къде е баща й и не знам какво да кажа."
Скоро и ние се отправихме към Харков. Карайки на север, минахме покрай 6-километрова опашка от коли, които се насочваха в обратната посока. Мнозина имаха ръчно надраскани табели на предните стъкла с надпис "дети" или деца на руски, с надеждата, че това може да ги защити.
На контролно-пропускателните пунктове около самия Харков чухме експлозии и скоро видяхме разрушенията.
До жилищна сграда, чиято стена бе разрушена, и останките от търговски пасаж, купчина хора чакаха в топящия се сняг автобус за излизане от града. Нямаше график, само слух.
Светлана, фитнес инструктор, ми каза, че предния ден на 50 метра от апартамента й е паднала ракета и тя не иска да рискува живота си нито миг повече. "Не сме спали от седмица", каза тя, прегръщайки треперещо миниатюрно куче в палтото си. "Взривяват къщите ни. Чувах ударите, докато говорехме."
На кратко разстояние хиляди хора се бяха преместили под земята. Имаше семейства, живеещи по стълбите, платформите и вагоните на близката метростанция. Доброволците носеха супа и хляб, но малки и големи - включително бебета - прекарваха дните си, свити на пода под одеяла.
Войната спря целия нормален живот.
На моя полет за вкъщи седнах до двойка, която избяга от Киев и щяха да останат с дъщеря си в Лондон. Те бяха принудени да пътуват по шосе през Украйна, след това в Молдова и Румъния и бяха изтощени.
Но и те бяха ядосани. На руски, първият им език, двойката обясни, че роднините им в Русия отказват да повярват на случилото се с тях.
Николай им изпратил снимки на жилищни блокове в Киев, унищожени от руски ракети, и на Мариупол под обсада, чиито жители са гладни и убити по улиците.
Но братовчед му му каза, че изображенията са фалшиви. Той обвинява "нацисткото" правителство в Киев и казва, че украинците бомбардират себе си.
Знам, че много смели руснаци са били арестувани за протести срещу тази война, други са избягали от страната.
Но няколко часа преди полета си видях и видео на Владимир Путин, който се обръща към тълпа, натъпкана на московски стадион с буквата Z, изписана на гърдите им - зловещият символ на неговата война.
Руският президент приветства войските, които е изпратил, за да "спасят" рускоговорящите от "геноцид".
Помислих си за Ника, Наташа и Полина – за всичко, на което бях свидетел откакто първата експлозия ме събуди в Украйна на 24 февруари – и ми прилоша.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар