Руската инвазия в Украйна разкъса животите на милиони. Много от тези, които бягат от страната, са израснали по време на комунизма, когато Украйна е част от СССР – Съюза на съветските социалистически републики. Фъргал Кийн от BBC среща двама членове на това по-старо поколение на жп гара в Лвов, Западна Украйна, където се опитват да избягат от Украйна.
Когато бил войник в Афганистан той имал само себе си и мъжете, с които се биел заедно. Да се биеш с муджахидините в Кандахар означавало да се грижат един за друг. Никой друг няма значение. На мъжете им било дадена заповед и те се биели.
В онези дни Владимир Дехтяров бил войник на СССР, без да знае тогава, че мисията за спасяване на промосковския режим в Кабул е обречена.
"Получихме нашите заповеди и изпълнихме дълга си", казва той. Старият войник стои на дълга опашка на гара Лвов и чака да бъде евакуиран в Полша заедно с дъщеря си, снаха си и четирима му внуци. Синът му и внукът му, който е аутист, трябвало да останат в Николаев, Южна Украйна.
В неговите черно-бели снимки от онази друга война фонът е избелен от детайли от суровата слънчева светлина. Той стои уверено, с оръжие в ръцете си. Снимките, както и неговия афганистански медал за служба, са спомен от някога могъща сила и време на другарство, изковано в битка.
Но Червената армия отдавна я няма. А тази нова война разцепи приятелството му с руските ветерани, с които някога се е борил.
"Вече не говорим помежду си", казва той.
Владимир се пенсионира от армията с чин подполковник. Той е наясно с пропагандата, подхранвана на руснаците от тяхното правителство, характеризирането на Украйна като държава, управлявана от нацисти и фашисти.
Когато го питат какво мисли за такива етикети, той се смее. Това е дълъг, горчив смях и той махва с ръка към опашката от жени, деца и възрастни хора.
"Какъв въпрос е това. Тук? Нацисти? Фашисти? Тези хора? Момчета, за какво говорите? Това не са фашисти или нацисти. Вижте ги, това са украинци. Просто е."
Ветеранът се качва на влак за Полша със семейството си и се надява да отиде по-на запад, по-навътре в Европейския съюз. Както всички останали на гарата, той няма представа колко дълго ще продължи изгнанието.
В същата посока, но сама, е 82-годишната Валентина Малишкина от Кривой Рог в централна Украйна. В ръката си държи лист хартия, на който е изписан телефонният номер на дъщеря й.
Тя обяснява, че няма мобилен телефон, но се надява да вземе назаем от доброволец, когато пристигне в Полша.
Къде точно отива тя? Не знае. Някой би ли я посрещнал? Отново не знае дали някой я чака в Полша. Но досега доброволците били любезни, дали й храна. Когато кръвното й налягане се повиши и тя се почувствала зле, те й дали таблетка, която да постави под езика си, за да облекчи симптомите на световъртеж. Някой й намерил стол.
Всеки път, когато опашката се движи, някой й помага да се изправи и да продължи напред.
"Нищо не знам. Отивам. И това е", казва тя. "Надявам се да има добри хора. Това е всичко. Вярвам, че няма да остана по-назад."
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар