Като стане дума за Румъния, винаги се сещам за една от изцепките на Бай Ганьо: „Европата ли? Аз цялата Европа съм изръшкал - от Тимишвар, та чак до Турну Мъгуреле...“ (пък то и двете – в Румъния). Та и аз като бай ви Ганя – изръшках я Румънията – от Гюргево, та чак до Букурещ. По време на краткия път Русе – Букурещ и по време на разходката си из столицата на Румъния, докато трупах впечатления, не можех да се въздържа да не я сравнявам с България. Сега обаче ще се опитам да изложа само впечатленията си (при това с уговорката, че са събрани по време на едно денонощие престой), а сравнителния анализ можете и сами да си го направите. Дунав мост. Там проститутки няма. Вече. Или поне не се виждат. А границата се минава лесно - само показваш лична карта. На румънската граница има чейндж бюро с надпис Banka, което е с размери метър на метър на метър и в това пространство има място само за дебелия „служител на банката“, който ти обменя парите не се знае по какъв курс, дава ти румънски леи и никаква касова бележка. А, и не знае да говори на чужди езици. Фрапиращото беше, че трима души обменихме по 10 евро, а получихме различни суми леи за тях. Явно курсът се променя според преценката на дебелака - ако си му симпатичен, дава ти повечко леи. Селата. Румънските селяни определено имат афинитет към шаренията и кича. Защото къщите са всичките боядисани в ярки цветове, преобладават оранжевото и жълтото. Къщите не са еднотипни, с най-разнообразна архитектура са, но все пак имат общи черти: всичките са едноетажни, всичките са с ламаринени покриви (това наистина ме впечатли, сигурно си има обяснение защо предпочитат ламарината пред керемидите).

И всичките имат закрити веранди с миниатюрни колони и арки, украсени с какви ли не блестящи неща – цветни стъкълца, шарени фаянсови плочки, слюда, мозайка – които искрят на слънцето и придават приказен вид на къщурите.

Много колоритни къщи, но за разлика от тях, дворовете са съвсем занемарени и превърнати в складове за всевъзможни боклуци. Селцата са малки (поне тези, през които минахме), с по един ред къщи от двете страни на пътя. Но пък в тях кипи живот, пълни са с хора и има много деца, които си играят на тумби в прахта. Ландшафтът. От Дунава до Букурещ, че и отвъд – все равнина. Огромна – докъдето погледът ти стига – ветровита шир. Обработена. Царевица, люцерна и други насаждения. Преобладаващо царевица, разбира се. Между селата видях потресаващата гледка на една каруца с магаре, заседнала в дупка. Огрооомна, натоварена с царевица каруца, теглена от едно дребничко клепоухо магаренце, с разтреперени от усилието да я тегли крачкà. Стопанинът му го налагаше безмилостно с една сопа, а то се напрягаше със слабите си крачета да измъкне каруцата от дупката. Покъртително! Като стана въпрос за потресаващи гледки, да не забравя да спомена пияницата в Букурещ - гол до кръста, слаб и жилав, кандилкащ се с бутилка в ръка по средата на огромен оживен булевард. Беше запречил движението по целия булевард. Всички коли - спрели, търпеливо изчакваха силата на случайността да го закара до спасителния тротоар. Пътищата. Е, те много ми харесаха. Широки и съвсем нови. Красиви и равни, особено от границата до Букурещ – удобен бърз първокласен път с кръгово движение за обратен завой през около 10-ина километра. И в столицата повечето пътища са добре асфалтирани, без дупки, кръпки и неравности. Хората. Хората са грозни и зле облечени. Съжалявам, че трябва да го кажа, съжалявам, че е така, но една хубавица не видях по улиците. За румънските жени казват, че били „деца на асиметрията“. Общото впечатление, което правят хората, които срещнах, е че са бедни. Съдя по дрехите им – стари, демодирали и безвкусни. Освен това са адски изнервени (особено шофьорите) и недружелюбни. Единствените, с които успях да обменя реплики, бяха полицаите (които, между другото, говорят много добре английски). Шофьорите карат като луди из града, поне с 80 км/ч, и са абсолютно реално способни да те сгазят, ако им се изпречиш на пътя. Да пресечеш улица в Букурещ си е чисто самоубийство и трябва да си голям екстремист, като мен, за да го направиш. Е, и местните се оправят, защото са свикнали, все пак сгазен човек не видях. На улицата срещнах едно дете. Едно просяче, което особено ме разстрои – на около 8 години, преждевременно издължило се за възрастта си, тънко като клечка, облечено с... пижама - раирана избеляла и прокъсана.

Но в очите му се четеше не типичното за просяците раболепие, тъга и скрита надежда за неясно щастие, мълчалива молба или нетърпима наглост, която сме свикнали да виждаме в очите на просяците, а зряло спокойствие, самочувствие, уравновесеност и знание за собствената си цена. Очите на възрастен мъдрец. Дадох му всичките си пари. Има доста просяци по улиците. Има и боклуци, и бездомни кучета. Освен това... много роми... ама много! Бях в центъра, там където са големите административни и бизнес сгради. И в непосредствено съседство – циганската махала.

Странно, шокиращо съжителство на мизерия и хипербогатащина. До огромна прелестна сграда в стил необарок – схлупени къщички, наплякани една върху друга с намятано направо по улицата на въжета пране и вонливи външни тоалетни. И много роми, които изглеждат доста агресивни. Аз – сама, с фотоапарат на врата – очевидно заблудена туристка, се стреснах не на шега и почти тичах по уличките. И... изгазвайки от тази мизерия, се озоваваш на един безкрайно голям площад с дворец в дъното. Дворец – и то какъв! Най-огромното здание, което съм виждала някога. То и от Космоса се виждало това – построеният от Чаушеску дворец - типична сталинистка архитектура, в който в момента се помещава Сената на Румъния. Грандоманско и грозно. Точно срещу двореца - „румънското Шан-з-Елизе“, както го кръстих – един огромен булевард с фонтани по средата. И огромни сгради в стил необарок. Наистина красиво! Така естествено в Букурещ съжителстват красивото и пошлото, европейското и източноевропейското, лъскавото и мизерното. И сега ми се иска пак да се върна, за да видя и науча повече за Румъния.

Защото не ми стигна, каквото видях. Защото не видях културата, изкуството на Букурещ, не се срещнах с интелектуалци, не видях нощния живот на града, а това е обратната страна на града, която ще преобърне сегашната ми представа. Вечерта бях на концерт в прекрасен амфитеатър в централния парк на Букурещ (това беше и целта на посещението ми, всъщност). А в парка – пълно със сватби. Странни привички имат румънците – венчават се в парка. С официалните му тоалети, с булката начело, сватби на тумби из целия парк и се снимат, и се веселят. Весела работа.

Снимки от Румъния

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase