Още от Цацаровци, Сливница и Европа на колела в снимки...тук Със сигурност в днешната лудница на много малко хора им остава време да се върнат по разни села, в които като малки са прекарвали лятото. Аз съм от поколението, което ходеше на село за лятото, където се отглеждаха зарзават и домашни питомци, а баба и дядо те дундуркат и тъпчат с бухтички, пържоли и т.н. Времето обаче минава, настъпиха едни времена, в които селата опустяха, възрастните хора станаха много възрастни, та селата съвсем оредяха. Баба ми се прибра в София, а родната розова къща на дядо остана необитаема. От време на време баща ми ходи да я поддържа, за да не падне съвсем, тъй като тя е от кирпич, та атмосферните условия й се отразяват зле. И така до изминалия уикенд аз много- много не се бях вестявал на селото на баща ми, което всъщност е родно село на дядо. На баба не е, тъй като тя е от Сърбия и ако изкажа пред нея вероятността тя да е родена там, ще ме прасне с нещо тежко. Натоварен с тежък морален упрек от брат ми, че не се интересувам от село, той ме вкара в колата в неделя сутрин и заедно с 90-годишната ми баба и баща ми се потътрих към село. Не че нещо съм много градски или пък претенциозен, но наистина през последните 10 години не ми се беше случвало да стъпвам в Цацаровци. Цацаровци се казва въпросното родно на родата по бащина линия селище. Не идва от цаца, няма нищо общо с морето, ама хич, най-малкото защото се намира на 500 и повече километра далечина от най-близката солена площ. Всъщност се отстоява на 30-40 км от София, близо до Сливница. Сливница не знам дали има нещо общо със сливи, но има общо със Сръбско-българската война. И така, цаца, сливи, родни села в неделен ден за мен. В детските и юношеските ми спомени ходех до Цацаровци с влак, който винаги беше претъпкан до козирката. Сега влак до там няма. Спрян бил от години, тъй като затворили мината до Цацаровци, която преди се казваше Болшевик. Сега се нарича Бели Брег, както е било преди 09.09.1945. Сега се замислям, че всичко около това мое село е много морско. Баба не знае откъде е дошло името. Явно ще си остана в неведение. Както казах влак няма. За стигане имало до преди време рейс, ама сега и него го няма. Всъщност и път почти няма. То в София няма пътища, а аз искам до Цацаровци да има. Друсане през дупките, магистралата до западната ни граница е кръпка до кръпка, уж се ремонтира, но е жалка работа. По междуселските пътища ми изпадаха зъбите, които и без това са нарядко, та сега съвсем. Мисля че цаца все пак ще мога да ям. Малко е неприятна гледката на изоставените къщи, запуснати едни такива. Все пак по пътя към нашето се оказва, че има селца, в които кметът е направил нов асфалтов път, хората си ремонтират къщите и много софиянци си живеят там. Ами да що не, то си е на 30 мин. от София и по-малко. Най-накрая стигнахме до Цацаровци. В селото цари необикновено оживление, има няколко „живи“ къщи. Нашата розовата все още не е паднала, държи се, малко поолющена. Български мобилни услуги няма, телефоните ни минаха на сръбски оператори. Голяма работа. Мен ме налегнаха едни спомен, та знае ли се. Спомних за прекрасната ни праска Бромелия. Бромелия си я кръстих аз, лично. Тя беше доста своенравна розова дама. Даже един път избяга от кочината, но баба с помощта на няколко селски момци я върна в местообитанието й. Спомних си и за малкото Пупи. Това беше една малка пуйка, която дядо, лека му пръст, беше намерил пред селския магазин. По-скоро Пупи го беше намерил и тръгнал след него, докато не стигнал нашата къща. Пупи беше най-умното пуешко същество, което бях виждал. Гледаше с мен новините в 17.00, никога не акаше вътре в къщата, пиехме заедно кафе с мляко и ме гледаше с обожание, докато пиукаше. Идилията прекъсна, когато го изпуснах от очи за пет минути и гадният съседски котак го изяде без остатък. Спомних си и за поливането на градината по нощите, заедно с баба. На село се поливаше в среднощна доба защото нямаше вода, та аз бях цар на маркуча сред доматите, фасула и краставиците. Спомних си и как си ковях лодки, които пусках на близките язовири. Моите лодки бяха невероятни, защото бяха обсипани с петунии и теменужки, бяха невероятни бързи по бързеите на разни реки и летяха с бясна скорост докато около тях се сипеха петунии и градинска прелест. Спомних си как братовчеда на баща ми, който работеше като шофьор към мината, разкарваше мен и брат ми с огромни камиони и рейсове по табаните (това са хълмове) докато аз пищях и се опитвах да връткам волана, причинявайки сърдечен удар на овчарите по баирите с моите писъци. Всичко това се случваше на последните хитове на Лепа Брена и разни други сръбски фолк диви, които са си актуални по нашия край от отдавнашни години. И такива ми ти спомени. Престоят този път беше доста кратък, колкото да се постегнат разни работи и да си припомня неща от детството. Със сигурност ще се завръщам по-често там. Още повече, че се оказа че Европа, и то на колела, се е запътила към нашето село. Не гледайте учудено. На връщане към София, цял автобус с надпис „Европа на колела“ - пътуваща информационна изложба на ЕС, се беше закотвила в центъра на Сливница. Площадът - отцепен, все едно сме на площад Батенберг и има делегация на датската, холандската и тайландската кралици взети заедно. Полицаи – бол, 'дет се вика по шопски. Дечица гордо пеят пред читалище Съзнание, от което половината е местното турбо кафене. В информационния автобус-изложба има само фотоси, дипляните отдавна са грабнати. Има и интернет, желаещи нямаше. Е, викам си щом Европата дойде до Цацаровци, къде ти и аз да не дойда пак. Може да си инсталирам работна площадка на розовата къща с интернет и т.н. Ще си работя, ще си поливам градината, ще си имам нова Бромелия и Пупи и ще си живея в идилия, докато Европа ми се търкаля в двора. Още от Цацаровци, Сливница и Европа на колела в снимки...тук

Пълна версия Нагоре