Аз съм Алия и съм тук с мъжа си Али. Липсва ми всичко от Сирия - хората, животът, дори миризмата...

Избягахме от Ракка преди 4 години с 4-те си дъщери. Една нощ чух звуци отвън и помислих, че вали. Казах на дъщеря ми да прибере прането, но тя ми отвърна "Не, не вали. Те пускат бомби".

Два дни по-късно напуснахме дома си. Ние бяхме по-щастливи там, защото беше нашата страна, нашата земя.

Всеки път като мисля за Сирия плача. Как мога да ви го опиша? Децата ми ходеха на училище, аз оправях къщата, имахме всичко, от което се нуждаем, можехме да си позволим всичко, което искаме. Познавахме всички в квартала, всички бяха приятелски настроени. Тук ние сме странници.

Ако можех да се върна в Сирия, бих. Сълзите ми няма да пресъхнат, докато не се върна у дома. Снимка: World Food Program