Аз съм Алия и съм тук с мъжа си Али. Липсва ми всичко от Сирия - хората, животът, дори миризмата...

Избягахме от Ракка преди 4 години с 4-те си дъщери. Една нощ чух звуци отвън и помислих, че вали. Казах на дъщеря ми да прибере прането, но тя ми отвърна "Не, не вали. Те пускат бомби".

Два дни по-късно напуснахме дома си. Ние бяхме по-щастливи там, защото беше нашата страна, нашата земя.

Всеки път като мисля за Сирия плача. Как мога да ви го опиша? Децата ми ходеха на училище, аз оправях къщата, имахме всичко, от което се нуждаем, можехме да си позволим всичко, което искаме. Познавахме всички в квартала, всички бяха приятелски настроени. Тук ние сме странници.

Ако можех да се върна в Сирия, бих. Сълзите ми няма да пресъхнат, докато не се върна у дома. Снимка: World Food Program

Аз съм Фирас и съм на 18 години. Загубих семейството си. Баща ми ме изпрати в Турция да работя.

3 месеца по-късно чичо ми се обади да се върна у дома и да занеса пари.

Когато се прибрах, видях къщата си изравнена със земята. Когато разбрах, че цялото ми семейство е загинало при атака, се почувствах безумно самотен. Шест братя и сестри и родителите ми. Всички загинаха.

Чичо ми ме върна в Турция. Сега живея с него и семейството му. Никога не мога да забравя семейството си, но сега чичо ми е като баща.

Работя във фабрика за сладки. 10 часа на ден, 6 дни в седмицата. В Сирия работех в дърводелница. Липсва ми животът там. Имах приятели, бях по-щастлив. Снимка: World Food Program
 

Името ми е Мохамед. Аз съм от Алепо, но вече живея в Газиантеп, Турция, с децата си. Жена ми, с която бях от 15 години, ме изостави, за да избяга в Германия. Тя не можеше да се справи със ситуацията.

Казах ѝ да е търпелива. Но тя не можеше и затова тръгна. Хората си мислят, че сърцето на един баща е по-твърдо от това на майката, но моето не е.

Не мога да напусна децата си. Живея за децата си. Те са моят живот.

В Сирия прекарвах свободното си време със семейството, ходехме на панаири, правехме си пикници до река Ефрат...

Сега работя 12 часа на ден, но когато се върна и видя децата си, забравям всичко. Най-голямата ми дъщеря работи като шивачка, но може да й се наложи да напусне, за да се грижи за братята и сестрите си. Снимка: World Food Program

Аз съм Инас и искам да ви разкажа за 8 януари 2013 г. - ден, който винаги ще помня. Това е денят, в който моят съпруг изчезна и остави мен и трите ми дъщери сами на този свят.

Водехме щастлив живот в Сирия - тих, но бяхме доволни. Съпругът ми ходеше на работа и се връщаше всяка вечер. На 8 януари преди 3 години не се върна. Опитах се да му се обадя, свързах се с колегите му, но никой нищо не бе чул за него.

Две години го чаках у дома до деня, в който къщата ни беше напълно разрушена от боевете. Трябваше да бягаме в средата на нощта. Бях толкова уплашена за моите малки момичета.

Боевете бяха като пожар, който се разрастваше по-бързо, отколкото краката ни можеха да тичат. Снимка: World Food Program

Аз съм Насър и съм на 13 години. Бях от Алепо, а сега живея в Ливан с майка ми, баща ми, братята и сестрите ми.

Всеки ден от изгрев до залез аз ровя в боклука, за да търся метал и празни консерви, за да ги продам. В добрите дни събирам долар или два.

Когато си спомням за Алепо, си мисля колко беше красиво и за училището ми, което беше до нас. Къщата ни беше разрушена при атака.

Понякога си мисля, че никога няма да се върна в училище. Вече минаха 4 години, откакто напуснах училище. Вече дори не си спомням как да пиша и чета.

Сега имам нужда само да помогна на семейството си. Баща ми се разболя и припада. И аз трябва да помагам.

Всичко, което искам, е да се върна в страната си. Искам си обратно живота в Сирия! Снимка: World Food Program