Какъв е животът в замръзналите окопи на украинската граница?

Войната се развива бавно на източния фронт. Между избелена земя от замръзнала стомана и небе от надвиснало олово, смъртта може да дойде от куршум на снайперист или дрон, заловен в капан.

И все пак студът и скуката са по-познати на войниците, сгушени в бункери под стотици мили окопи, където стражите се взират през зимния сняг към ничията земя при температури от минус 13°C през нощта.

Добре запознати с чувството за безкраен конфликт, малко украински войници тук имат склонността да предскажат хода на предстоящата си съдба. "Безсмислено е дори да се говори за това, което може да дойде или да не дойде. Дали Русия ще ни нападне или няма, кои ще бъдат наши съюзници, дали ще трябва да се бием сами или изобщо няма да се бием", казва мършав уморен офицер на около петдесетте, с псевдоним "Сив", пред The Times.

Седящ в недрата на бункер извън разкъсаното от снаряди донбаско село Писки, на 10 километра северозападно от Донецк, той добавя: "Това е загуба на енергия. Ние сме тук. Войната продължава. Окопите. Студът. Това е нашата реалност."

Това е общоприето чувство. Далеч от замръзналите окопи и случайни стрелби, руската дипломация се бори усилено на фона на съобщения за кибератаки и ракетно движение, но на фронтовата линия тези, които най-много губят, само се смеят, когато бъдат помолени да предскажат резултата от дипломатическия удар и парите, които могат да решат съдбата им.

"Имаме подслон, имаме храна, имаме оръжия: останалото ще бъде разкрито с времето", добавя Грей.

Фиксирани от Протокола Минск II от февруари 2015 г., повече от 500 км окопни линии разделят украинските войски от подкрепяните от Русия сепаратисти в източната част на страната.

Над земята животът е мрачно струпване от замръзнали дъски, чували с пясък и нитовено укрепление. "Внимавай! Снайперист!” знаците изобилстват и нито един войник не е достатъчно глупав да прокара глава над парапета, за да се взира в снежните пустоши на ничия земя, предпочитайки вместо това да използва окопни перископи.

В дълбините на бункерите обаче редовните войски по време на деветмесечните си ротации са намерили своеобразен дом. Вериги от коледни светлини са вплетени в подземни стелажи от двуетажни легла — православният празник все още е достатъчно близо, за да оправдае празнуването. Печките на дърва пазят от студа, готвачи нарязват зеленчуци и бъркат яхния до стелажи с AK-47 и RPG. А никой дом не изглежда завършен без котка, убиваща плъхове.

В тази светеща подземна пухкавица от спящи войски, приглушен смях и звук на бъркаща се лъжица, войната можеше да изглежда далечна, ако не беше дрънкането на полевия телефон, свързващ света отгоре.

"Тихо е, докато изведнъж снайперист не прихване един от нас", казва 35-годишният "Земляк", лейтенант, който като много войници предпочита да бъде известен с военния си псевдоним заради членовете на семейството си, които живеят в райони, контролирани от сепаратисти.

Той губи един от войниците си преди три седмици, прострелян в главата в една мълчалива сутрин, докато се движи твърде бавно по плитък участък от окопна линия. "Друг беше ранен няколко дни по-късно", добавя Земляк. "Куршум на снайперист го удари в рамото и се завъртя под бронежилета му, прорязвайки гръбнака и белия му дроб. Може да остане инвалид. Нашите контраснайперисти убиха двама от техните след това. И така става."

Шестдесет и шест украински войници бяха убити миналата година: част от общата цифра от 13 000 смъртни случая, включително цивилни и сепаратистки бойци, от началото на войната преди осем години. Войниците-ветерани описват поредица от специфични етапи във войната.

През 2014 г., след загубата на Крим, войната навлезе в това, което те наричат "мобилен етап" на пехотни боеве, в който украинските сили започнаха да оттеглят сепаратистите на изток.

Руски части се намесиха, а украинските войски описват случилото се по-нататък като "артилерийска фаза", в която претърпяват тежки жертви до споразумението Минск II от 2015 г. - сложен протокол, включващ прекратяване на огъня и премахване на тежко въоръжение, което трябваше да бъде основата на евентуално решение.

Въпреки това, освен намаляването на интензивността на войната и фиксирането на линиите на място, решението така и не дойде. Въпреки че понякога все още има обстрел, снайперистите преобладават в конфликта оттогава.

"Загубих един от войниците си на Нова година", обяснява сержант-майор от десантната рота Йожак в замръзналите степи край Новгородске. "Прострелян в главата привечер. Като десантни войници, въпреки че не се страхуваме да умрем, ние не сме тук, за да умрем - ние сме тук, за да убием нашия враг. Това е духовна позиция, която датира от нашите казашки предци. Моите хора го разбират.”

Той добавя: "Но в наши дни не само снайперистите могат да убиват, но и дроновете".

Той произвежда цилиндрична мина, малко по-голяма от кутия кока-кола, която хората му намерат и обезоръжават в един случай, в който тя е била пусната от сепаратистки дрон върху позициите на неговата част. При удара в земята мината се самоизправя върху мини-триножник, появяват се и въжета от съпротивителни жици.

"Това е като някаква мина за паяк", казва сержантът със свиване на рамене. "Изглежда, че нашата последна фаза на война става все по-технична."

И все пак, ако дроновете добавиха безлично предимство към конфликта, войниците изразяват отвращение към своите сепаратистки врагове в ничия земя, като ги клеймяват като "тролове", "таласъми" и "зомбита", твърдяйки, че ги презират повече от руснаците.

"Предателството от собствения ни народ е по-лошо от нашата неприязън към руския нашественик", продължава Земляк, кацнал на дървена табуретка до полевия телефон. Той описва как един ден тялото на украински морски пехотинец, негов приятел, с когото е делил общежитие в казарма в продължение на три години до началото на войната, е намерено сред труповете на отряда на сепаратистки патрул. "Не можех да повярвам. Човек, когото познавах толкова добре, толкова дълго, но който след това предаде страната си."

Гласът на Земляк внезапно затихва, когато си спомня момента и докато вятърът вие навън, настроението на патос се прокрадва в сенките на бункера. "Всеки от нас е загубил нещо през тези осем години на битка", добавя той тихо, докато наоколо слушащи войници кимат мълчаливо. "Преди шест години жена ми ме напусна, тъй като каза, че не може да чака повече да се върна от войната", споделя той.

"Тя взе дъщеря ми със себе си. Никога повече не съм я виждал. Това продължава вечно. Дом, приятел, земя, семейство: всеки от нас е загубил нещо. Ние се борим за свободата и се гордеем с това, но живеем в замръзналата земя, с лична загуба и неизвестно бъдеще."

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase