Залозите са високи: Срещите на Русия със Запада в миналото и сега

Толкова високи са залозите от страна на Русия за бъдещата архитектура за сигурност на Европа и толкова неизбежна е заплахата от война в Украйна, че трите отделни срещи, организирани между Русия и Запада тази седмица, неизбежно са сравнявани с някои от големите западно-руски срещи в миналото, от Ялта през 1945 г. до Париж през 1960 г. и за бъдещето на Берлин и Рейкявик през 1986 г.

Владимир Путин, с острия си усет за мястото си в руската история, вероятно ще се наслади на тези сравнения.

Всъщност, самият график на трите срещи – двустранна среща за сигурност със САЩ в понеделник, рядка среща на Съвета на НАТО с Русия в сряда и срещата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) за Украйна в четвъртък – е разглеждан от някои като грешка.

"Няма нищо по-опасно от тези срещи на върха, които, каквото и да се каже, неизбежно подхранват параноята на руските управляващи елити или заблудите за величие и опиянение от власт. Ако Западът е твърд, Кремъл стига до заключението, че иска да унищожи Русия, но ако Западът предложи отстъпки, Кремъл стига до заключението, че е слаб и натискът трябва да се увеличи", на мнение е Франсоаз Том, историк, който разглежда главно Русия, базиран в Сорбоната. "Много често най-добрата политика с Русия е тази на мълчание и дистанция: не правете нищо, не казвайте нищо и отстоявайте позицията си. Вкопчването в диалога на всяка цена, особено когато Москва ни държи под прицел като луд, който държи заложник, само показва нашата слабост и насърчава Кремъл да ескалира."

Но Джо Байдън ясно възприе мнението, че със съюзническата самодисциплина и единство, рисковете да изглежда все едно възнаграждава Путин са изместени от необходимостта от диалог и дипломатическо разузнаване.

Да не се водят разговори би означавало да се подхрани руския разказ, че Западът не е готов дори да слуша. Освен това, срещите се разглеждат като диалог, а не преговори, твърдят служители.

Конкретният дневен ред на всяка среща следващата седмица е леко различен и докато Западът ще иска дискусията да се съсредоточи върху суверенитета на Украйна и разполагането на ракети, Русия ще иска отговор на трикратните си официални искания, изложени миналия месец в проектодоговорите: изтеглянето на ядрените оръжия на САЩ от Европа, преместването на силите на НАТО близо до руските граници и законният постоянен отказ от членство в НАТО за Украйна и Грузия, като част от ангажимента за прекратяване на разширяването на НАТО.

Така или иначе, това са постоянните искания на руския политически елит през последните 20 години.

Исканията на Путин се сравняват с пренебрегнатото до голяма степен предложение на Дмитрий Медведев за европейски договор за сигурност през 2009 г., но този път исканията се представят по по-безпрекословен начин. Всъщност някои западни представители се опасяват, че са били пакетирани, за да бъдат отхвърлени.

В Украйна има опасения, че диалогът с Русия относно бъдещата архитектура на сигурността на Европа, под заплаха от изнудване и без официално присъствие на блока на ЕС, ще бъде възприет като оправдание от Путин. От гледната точка на Путин, той вече е постигнал напредък и може да направи още. Руските мозъчни тръстове като IMEMO твърдят, например, че срещата показва, че "ледът вече се е счупил".

Хлябът и маслото на дипломацията е да се прецени дали да се "разговаря", както казва Чърчил, с противник или на открито, или през заден канал, или вместо това да седим здраво и да чакаме. Никога тези думи не звучат по-ясно, отколкото в случая с Русия.

Твърдението на американския дипломат от студената война Джордж Кенън беше, че "Москва е специален случай". Той вижда сигурността "само в една търпелива, но смъртоносна борба за пълно унищожаване на съперническата сила, никога в договори и компромиси с нея". Той казва, че Съветският съюз при Сталин е бил майстор в изкривяването на бромидни американски предложения за диалог, например за бъдещето на Берлин през април 1949 г., в пълномащабно предложение за преначертаване на картата на Европа. Решението беше търпение и сдържане.

Хенри Кисинджър за известно време трябваше да твърди, че Държавният департамент е населен от наивни хора, които вярват, че добре изграденият аргумент може да убеди Русия. Цялата идея за подписване на договори с Русия беше погрешно разбиране на манталитета. Казва се, че Русия оперира чрез изследване за слабости, "като рита всички врати и вижда кои са паднали от пантите си".

Александър Кадоган, постоянният секретар на Министерството на външните на Обединеното кралство, който работи по време на войната, прави подобен извод в дневниците си за асиметрията в разговорите с Русия: "Всичко е в полза на злодея. Всяко честно правителство се бие в мирно време с две ръце, вързани зад гърба. Блестящата наглост на руснаците е нещо, на което можем да се възхищаваме, но не можем да подражаваме. Това им дава голямо предимство."

За разлика от тях, инстинктът на повечето политици често е да преговарят, да търсят нулиране или да се доверят на личния чар. Веднъж Чърчил казва, че всички проблеми на света могат да бъдат решени, ако може да се среща с Йосиф Сталин веднъж седмично. Джон Кенеди твърди, че е по-добре "да се срещнем на върха, отколкото на ръба", нещо, което САЩ се опитваха да правят по-редовно след шока от кубинската ракетна криза. Известно на конференцията в Рейкявик през 1986 г. личното разбирателство между Роналд Рейгън и Михаил Горбачов ги доведе до ръба на изоставянето на ядрените оръжия. Джордж Шулц, държавен секретар на САЩ, припомня, че предварително "витае уникално усещане за несигурност... Нищо не изглеждаше предсказуемо". Изненадващият план на Горбачов, почти приет от Рейгън, показва стойността на диалога, дори ако Маргарет Тачър по-късно доверява отчаянието си от Рейгън на Робин Бътлър, секретаря на кабинета си: "Той не знае нищо, Робин."

Наследникът на Рейгън Джордж Буш-старши обещава да няма повече хаотичен Рейкявик, но на среща на върха в Малта през 1989 г., първата среща след падането на Берлинската стена, той също е пленен от усещането на Горбачов за разгръщането на историята ("Съединените щати и СССР са обречени да си сътрудничат дълго време") и от молбата му, че "трябва да изоставим образите на враг". В действителност Горбачов е предаден на вечеря на следващата вечер в Брюксел, където Буш дава зелена светлина на канцлера Кол за обединението на Германия, отваряйки дългия спор за условията на разширяването на НАТО на изток, като се започне от Източна Германия.

С Горбачов, съкрушен от събитията, последва шоуто на Бил и Борис. Бил Клинтън и Борис Елцин, натоварени със задачата да интегрират Русия в международната система, се срещнаха лице в лице 18 пъти, като често се сблъскаха за разширяването на НАТО, което накара Елцин да иска студен мир. Апогеят може да е срещата на върха в Бирмингам през 1998 г., когато отношенията бяха толкова интимни, че двамата разменят съответните си поверителни карти за брифинг. Тази връзка вероятно се срива в телефонно обаждане с неконтролируема ярост заради бомбардировките на НАТО над Сърбия година по-късно. Това показва, че когато фундаменталните интереси се сблъскват, както се случи с НАТО, личните отношения не ви отвеждат много далеч.

След това идва ерата на двама мъже, седнали сами, за да решат какво ще се случва със света, приключи. Барак Обама подписа нов договор за контрол на стратегическите оръжия. Имаше рестарт през април 2010 г. с Медведев, но връщането на Путин на президентския пост през 2012 г. доведе до изчерпване на рестартирането.

По същество спорът за мъдростта на диалога се свежда до това дали Русия се смята за водена от несигурност или имперски експанзионизъм. В политически план това означава избор между акцент върху контрола върху въоръженията или разширяването на НАТО.

Но има и неприязън на професионалния дипломат към неструктурирани мащабни събирания, независимо дали те включват Русия или не. Харолд Николсън, след дълга дипломатическа кариера, твърди в Общината през 1935 г.: "Ужасна грешка е да се водят преговори между външни министри... най-добре е международните преговори да бъдат оставени на професионалистите. Дипломацията не е изкуство на разговора. Това е изкуството да се обменят документи във внимателно обмислена и точна форма и по такъв начин, че да не могат да бъдат отхвърлени по-късно... Дипломацията чрез конференция е грешка."

Притеснението за професионалния дипломат е, че в емоцията на момента, решителността се разсейва и предварително зададените червени линии се изтриват, а съюзниците се предават.

С администрацията на Байдън очакването е, че дискусиите тази седмица ще бъдат много по-структурирани, предвидими и по сценарий. На теория, тъй като нито един от директорите – Байдън и Путин – няма да присъстват в Женева, не трябва да има прилив на кръв в главата от хора на добра воля, а вместо това залагане на познати позиции.

Съобщенията от САЩ, подкрепени от Обединеното кралство, са внимателно оформени и изглежда добре координирани с Европа. Разширяването на НАТО беше присъщо на намерението НАТО-Русия Акт, подписан от Борис Елцин през 1997 г. Никоя страна не може да определя чуждестранните съюзи на друга държава, както Русия се съгласи в Заключителния акт от Хелзинки от 1975 г. и отново в Будапещенския меморандум през 1994 г. По думите на Саули Ниинистьо, финландският президент, в своята поразителен новогодишен адрес: „Сферите на интерес не принадлежат към 2020-те. Суверенното равенство на всички държави е основният принцип, който всеки трябва да спазва.”

Но тестът, според Евелин Фаркас, бивш заместник-помощник-министър на отбраната на САЩ за Русия, ще бъде дали Путин разглежда преговорите тази седмица като политически театър, момент за поставяне на ултиматум, или дали Русия осъзнава, че ще влезе в криза и трябва да започне да преговаря. Малцина възлагат много надежди за последното.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase