Клер е на 23 г. Както сама казва: има щастието да живее в Париж. Близо до концертната зала "Батаклан". Сега ще й се наложи да обяснява за първи път думичката тероризъм. С 10 г. по-малката й сестра недоумява защо в близост до апартамента им ехтят изстрели, защо трябва да изгасят осветлението и да легнат на пода. Тогава идват въпросите. И отговорите: Тероризъм е когато едни хора са щастливи, събират се, пеят, танцуват и идват други хора, които без никаква причина слагат завинаги край на това щастие.
Всеки петък, 13-ти, съм нащрек. От малка и по навик. Отдъхвам си чак вечерта. В програмата този петък не се предвижда ресторант или концерт. Уважавам желанието на човека до мен да гледа футболния мач Франция-Германия. Приятелска среща, но пък какъв удобен случай да биеш световния шампион. Хвърлям и аз по едно око към екрана, заровена в телефона си, и най-вече изпускам психическото напрежение, насъбрало се от фаталната дата. 80 хиляди на Стад дьо Франс подкрепят отбора си. Камерите показват президента на Републиката на трибуните. Първото полувреме е на път да свърши, когато Франция повежда. Еуфорията е пълна – и на стадиона и вкъщи. За миг се учудвам, че не показват радостта на президента, но не се задълбочавам в темата. Повече ме вълнува фактът, че този ден свършва след 120 минути и в този час вече нищо лошо не може да се случи. Едва по-късно ще разбера, че този ден ще е безкраен, и че лошото вече е започвало да се случва.
Второто полувреме вече се играе. Няма и следа от президента. Заравям се отново с пълна сила в телефона си. Погледът ми попада върху заглавие във Facebook страница на френски новинарски телевизионен канал: Стрелба в 10-и район на Париж, има убити и ранени. Часът е малко след 22. Дежа вю. От преди 10 месеца, Тогава не повярвах на очите си. И сега още нямам причини да вярвам. За всеки случай чета на глас.
Зарязваме мача и отиваме на информационния канал. Екранът е в присветкващи сини светлини, водещите едвам се виждат от кроуловете на три реда: 18, 40, 45, 60, 150... убити. Като че ли вече нямам причини да не вярвам на очите си. Опитвам се да сглобя пъзела от репортерските включвания и обобщенията от студиото, но се оказва трудна задача. Имена на улици, квартали, ресторанти, концертна зала, рок група... Дори и Стад дьо Франс, където всичко изглеждаше спокойно, е намесен. Мачът вече е свършил при 2:0, но публиката, кой знае защо, се изсипва на терена. Оказва се, че напускането на стадиона е изцяло под контрола на силите за сигурност. А Президентът е бил изведен още преди края на първото полувреме. След часове ще стане ясно, че, докато френският национал Диара е бил на терена, неговата братовчедка Аста е била убита при атентатите в концертната зала "Батаклан". Сестрата на друг футболист – Гризман – също е била на концерта, но е имала късмет и е успяла да се измъкне невредима.
Минутите минават, на екрана цифрите пред думите "убити" и "ранени" непрекъснато растат, а думата "касапница", заедно с "ужас" и "страх", все по-често излиза от устата на журналистите на фона на непрекъснато виещи сирени на линейки, пожарни и полицейски коли. И първото изявление на Президента Оланд, малко преди полунощ, не е особено успокоително. В този момент си мисля, че съм видяла и чула възможно най-ужасяващите неща за събитията в Париж, но много скоро щях да разбера, че нищо не може да се сравни с разказите на хората, които в тази петъчна вечер се бяха срещнали очи в очи със смъртта. Това бяха не само оцелелите при атентатите. Това бяха обитателите на съседните сгради, които хвърляха от прозорците си чаршафи, за да покрият безжизнените тела на жертвите по улиците на Париж. Или които даваха телефоните си на случайни хора, за да успокоят близките си. Или които отваряха вратите на домовете си, за да приютят в тях ранени и изплашени французи или чужди туристи. С напредването на времето извънредните издания на всички телевизии започват да се изпълват с аматьорски видеа от терористичните актове и със свидетелства на оцелели. Всички те разказват за своята среща със смъртта, някои - със следи от рани, други - със засъхнала кръв по дрехите. Имам чувството, че изпитват желание да говорят не за да разкажат на останалите, а за да разберат какво точно им се е случило.
Силвестър се появява на екрана щастлив, размахвайки своя смачкан телефон. Той му е спасил живота. Ранен е в крака и корема, но е жив.
Мари, 27-годишна красива брюнетка разказва: "После всички залегнахме на земята, чуха се детонации... Или може би това бяха тела, които падаха пред мене и чупеха стъклата на терасата на ресторанта? Братовчед ми, който стана няколко секунди преди това, за да отиде до тоалетната, беше ранен в крака. Всички, които пушеха навън на тротоара бяха убити". Тъй като е медицинска сестра, Мари се опитва в паниката да спасява хора. "Те умряха в ръцете ми", казва тя.
Флора е в "Батаклан" по време на атаките. "Момчето, което продаваше тениски беше застреляно хладнокръвно, една жена грабна една тениска и я хвърли в лицето на убиеца, който носеше каскет, после се скри зад едно гише. Убиецът прехвърли оръжието си отзад и я засипа с куршуми".
Тома също е в "Батаклан", когато идват терористите. "Побягнах към завесите вляво. Спъвахме се един друг. По тясно стълбище излязохме от залата в малък двор. Човек си мисли, че това се случва само на другите. Наистина повярвах, че умирам".
Човек с псевдоним ThrowAwayFuck2015 пише: "Бях в "Батаклан" тази вечер. Прибрах се вкъщи преди повече от час, но не мога да мигна... Стояхме в очакване полицията да дойде без да имаме представа за времето. Чувахме как хората се изправяха и веднага биваха застрелвани. Отново и отново... Най-накрая някой прошепва «полицията е тук»... Излизам бързо, пак с ръце на главата, а на входа, в предсмъртна агония са хората от персонала на Батаклан. Правя няколко крачки по тротоара и се свличам... Целият треперя. Ушите ми пищят. Но съм жив".
В тези смразяващи кръвта разкази веднага се хващам за думата "живот". На фона на стотиците смърти тя ми звучи още по-обнадеждаващо. Днес, когато Франция е в тридневен траур, когато е обявено извънредно положение, когато концертните зали и стадионите пустеят, когато се надигат гласове за отмяна на тазгодишния голям Коледен базар в Страсбург, когато Айфеловата кула е затворена за посещение, точно днес много ми се иска страната по-бързо да се върне към живота.
Франция и тероризъм – това е стара история, както каза коментатор в едно от телевизионните предавания в петъчната вечер. Струва ми се обаче, че Франция и Свобода – това е още по-стара история.
Анализ на журналистката Ина Василева, която от години живее във Франция
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар