От няколко месеца в квартала (централен софийски) срещам все по-често бездомни хора, ровещи по кофите. За разлика от преди, те не просто са повече, а са едни и същи, формира се постоянен контингент от квартални бездомни.

Преди седмица се появи семейство с две деца, по моя преценка на около 6 и 3 години, момченце и момиченце. Те бързо откриха мястото, където се събират да играят малкото деца, останали в София през лятото, и буквално се заселиха там.

Винаги когато отидехме с дъщеря ми, родителите седяха на възможно най-отдалечената и закътана пейка. В началото децата наблюдаваха отблизо, но отстрани как другите играят. Майките обаче, обзети от съчувствие, ги приобщиха, давайки им играчки, солети, пуканки и всичко, което обикновено е подръка, когато си в парка с малко дете.

Нашите деца свикнаха бързо с „бездомните деца”, както тихичко ги наричаха помежду си, и нямаха нищо против да играят с тях. Ние като родители мислехме, че е полезно децата ни да се сблъскат с този напълно неприемлив, но реален житейски факт именно по този начин.

Мамо, ама те как така няма къща? Къде спят? Къде се къпят? Как си готвят? Ходят ли на детска градина? Защо нямат други дрехи? Опитвайки се да отговорим на децата си, почувствахме, че сами нямаме отговор на тези въпроси.

Възникна и въпросът дали пък да не потърсим социалните, защото все пак това са деца в риск. Но единодушно решихме да не го правим, защото нямаме доверие в системата. Дали нямаше да стане по-зле за децата, ако се озоват в институция – каквито и да са родителите им, все пак са тяхното семейство. И при положение че има директива да се опразват институциите и децата да се настаняват в семейна среда, щеше ли някой изобщо да обърне внимание на случая?

Освен че редовно черпеха децата с храна, някои майки ги снабдиха и с дрешки. Дрешките бяха посрещнати без никакво внимание не само от децата, но и от майка им. Която така и не дойде да благодари, а продължи да наблюдава от разстояние.

И един ден, явно решила, че вече сме достатъчно обзети от загриженост и съчувствие, прати децата да ни искат 10 лева, защото баба им била починала и трябвало да пътуват за погребението. Но бързо, защото ще изпуснат влака.

Това беше последният път, когато видях децата, защото след това времето се развали и няколко дни не излизахме. Чудех се има ли къде да се приберат в дъжда. И дали не постъпихме неправилно, като не подадохме сигнал на социалните.

Защото във филмите сме гледали как такива деца мигновено се оказват настанени в дом и после в приемно семейство, а родителите им подлежат на наказателна отговорност. Тук обаче не е така.

Тук явно е напълно приемливо за обществото деца да живеят на улицата и да ядат каквото намерят, да не говорим да ходят на училище. Интересно как защитниците на бездомните кучета са повече (или по-активни) от тези на бездомните деца.

Мислех си за по-голямото дете, момиченцето. Лицето му беше светло и лъчезарно, а очите му гледаха будно и живо. Детето беше общително, говореше добре и нямаше никакви признаци да се чувства нещастно. Напротив, вместо да граби и да крие храната, която му се даде (както често правят собствените ни презадоволени деца), то винаги отиваше да почерпи някое друго дете.

Мислех си, че това очевидно интелигентно дете би имало големи възможности, стига да имаше шанса да расте в нормален дом, да се къпе, да яде и да ходи на училище. Мислех си, че е недопустимо да бъде пропилян целият му потенциал просто защото не е имало късмет.

Изобщо, възможно ли е да създадеш деца и да ги оставиш да разчитат на късмета си? Ако от мен зависеше, наказанията за такива родители щяха да са далече от представата ни за спазване на човешките права. Защото няма по-тежко престъпление от това да лишиш едно дете от шанс.

Често чета и слушам как хората непрекъснато искат от държавата да направи това или онова – да свали цените, да вдигне заплатите, да накаже този или да награди онзи, да даде работа на безработните и здраве на болните.

Всъщност държавата трябва да се грижи именно за беззащитните – за тези, които са жертва на собствената й немарливост и некомпетентност. Тези, които могат да работят, да се оправят. Тези, които могат да работят, но не искат – носят отговорност за себе си. Но децата са отговорност на цялото общество. За тях трябва да се грижим всички.

И то бързо, защото вече сме свидетели на второ поколение „деца на улицата”. Тази армия от аутсайдери няма никакъв шанс да бъде социализирана без активна, решителна и всеобхватна държавна политика. Ако тези деца не бъдат вкарани в „системата”, ако не бъдат нахранени, облечени и образовани, утре ще са батальони от неуки, безработни, бедни и отчаяни, разчитащи на изхранване от държавата хора.

Обществото дължи на всяко дете шанса да разполага с живота си и да направи най-доброто, на което е способно. Дължи го и на себе си. 

*Заглавие на известен български сериал от 80-те години

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Oще от Ре(д)акция

Проф. Фолк и как музеите подобряват благосъстоянието на хората

10:00 14.06.24 3

Доколко високи са високите резултати от матурите и има ли стъкмистика?

18:30 12.06.24 34

Още един безсмислен изпит. Защо да има тест в 10-ти клас?

07:03 11.06.24 118