Извинете, капитулирахме ли?

Дали пък сега да напишем заглавие: „Путин присъства на руската капитулация в София”? Факт, че няма да е вярно, но честно, бих го написала с удоволствие и въпреки неудобството, че ще бъде манипулативно, отмъстително и нецивилизовано.

Защото преди, по време и след преговорите в София за „Южен поток” руските медии с пост-съветско-имперско високомерие спрямо България си позволиха точно това.

В петък Алексей Гривач съобщи, че „Путин отива в България, за да присъства лично на безусловната й капитулация”. В събота журналистката от държавния телевизионен канал Россия 1 Ася Емелянова „преподписа” капитулацията на страната ни, но великодушието е надделяло – капитулацията „засега” не била безусловна. А „Комерсант” добави: „особачихме” България.

„Особачили” би могло да има две значения в случая: да е игрословица от руската дума за опитомяване и подаръка кученце. Би могло да идва и от руската дума за безпаметно напиване до степен на свинство. Не бих си дала труда да питам обаче. Защото няма значение.

За съжаление не можем да си кажем просто, че тези неща са го писали някакви невъзпитани или недотам умни хора, и да подминем. Както и мисленето „когато ние побеждаваме, всички останали капитулират безусловно” не е запазено само за описващи руските военни подвизи. Едно време съветски туристи обичаха да подхвърлят: „Курица не птица, Болгария не заграница” (Кокошката не е птица, България не е чужбина), знаейки, че хем ни обиждат, хем не можем да им кажем бързо и учтиво: Вън!

Покрай глупостите за „европейската възглавница и доброто старо руско одеяло”, с което българите просто трябва да им се иска да се завият, според Емелянова "АЕЦ "Белене" ще бъде построена, защото няма как да стане другояче в страна, централният булевард на чиято столица се казва "Цар Освободител", катедралният храм е кръстен на Александър Невски, а на улица "Московска" зад руската черква е закътан паметник на Александър Пушкин”.

Тази риторика „ей сега ще видите с кого си имате работа” всъщност започна отдавна – още при първата среща на Владимир Путин и Бойко Борисов. Комерсант писа тогава: „Путин е бил вбесен от Борисов, който му заявил, че правителството на България има нужда от време, за да реши какъв ангажимент ще поеме. В. В. се изразил с изключително резки думи за българския си колега”.

Руските медии писаха тогава с недоволство за „Българските братушки, които не желаят да дружат повече с нас”. Коментираха и изключителния малшанс социалистите да загубят изборите само ден след като са официализирали „големия шлем”.

По повод строежа на АЕЦ "Белене" пък пред Euroactiv Константин Симонов, директор на Руския фонд за енергийна безопасност, каза в прав текст: „Българският премиер добре да си помисли. С Путин не се блъфира!”

За блъф всъщност не може и дума да става. Руският премиер не е дошъл в София „неподготвен” – просто опит да прокара руския интерес, което си му е длъжностна характеристика. Не разбрах, ако от три отпаднат две, в какво се трансформира „големият шлем” в играта на бридж. Но в София Русия получи точно това, и то при нашите (на Евросъюза) условия.

И няма лошо Русия да „прекрачи прага на Европа”, както се похвали Алексей Милер веднага след като застана пред камерите и микрофоните в Москва, само нека спазва правилата, по които предпочитаме да правим бизнес и политика, тук, в Европа. (Това изречение почти ме компенсира за „капитулацията”, макар да си давам сметка, че е страхотно преувеличение съчетанието от „ние, тук, в Европа”.)

Румен Овчаров каза нещо любопитно – по повод собствеността върху тръбите, но всъщност стана ясно друго нещо, свързано пак с „капитулацията”. Опитвал се, разказа той, да убеди руските преговарящи, че е безсмислено да настояват за собственост върху „техните” тръби на чужда територия. Но не, не могъл да ги убеди, защото „това е някакво робуване на стереотипи от миналото, което вече трудно се приема в нормалните държави, това е манталитет”. И тук ключови са думите „нормални държави” и „манталитет”.

Какво би отговорил В. В. Путин на въпроса за „подписването на капитулацията” – нищо конкретно. И друг път съм писала, че има неща, които политиците, още повече държавниците, не могат да си позволят да произнесат на глас, колкото и да им се иска.

Но ми се щеше да чуя този въпрос – зададен и предаден от всяка българска медия. Та дори и да звучи ей така нелепо: „Извинете, а капитулирахме ли?”

Защото има въпроси, които са по-важни от отговорите. И това е въпрос на манталитет.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase