Не си прав, но и те разбирам. Докато аз размишлявах на дивана, ти се бореше смело срещу тенис еквивалента на бика с няколко живота. Тенис-бика, когото трябва да прободеш точно в сънната артерия, защото при него и акуратна стрелба в ахилесовата пета няма полза. Този испански бик ранява смъртоносно и на един крак.

 

Вчера се случи нещо подобно. Ти успя да го тръшнеш, Даниил. Тръшна го майсторски, зловещо, величествено. Но не го доуби. Имаше своите три големи поредни възможности в шестия гейм на третия сет, когато можеше да пробиеш за 4:2 гейма (и 2:0 сета) и да приключиш бясната корида. Но не успя. Няма как да ти си сърдя, защото имаш лъвско сърце. Станах на крака в края на мача и те аплодирах, защото не ти пука за резултата, не ти пука срещу кого играеш. Ти просто играеш необременен. Както ти можеш - нестандартно, объркващо съперника, енергично, атрактивно.

 

След края на мача логично всички говореха за рекордната 21-а титла от Големия Шлем на Рафаел Надал, но не беше подминат и моментът, в който австралийската публика получи своя етикет - "празни мозъци с труден живот". И когато този етикет е даден от световния №2, който играе в Мелбърн втори пореден финал, е редно да се замислим. Дали не е прав.

 

Възпитаните и "дръпнали" в цивилизационно отношение австралийци отдавна са привилегировани да имат турнир от Големия Шлем, който макар и да няма стойността на останалите три (това е публична тайна, призната от куп велики шампиони), все пак успява да събира тенис каймака всеки януари. И като публика "със стаж", емоционалните и безпристрастни австралийци би трябвало да знаят, че бурните овации и неандерталски скандирания не кореспондират с удари в мрежата и такива извън очертанията на корта.