Често се чудех дали това е така, когато за първи път се качих на ски преди 30 години, в родните ми Пиренеи. Тогава просто следвах пътеката в снега, проектирана от брат ми Симон, както всеки малък брат прави. Бях насърчен от тези усещания за плъзгане и щастието да се развивам в тази изключителна среда. Хареса ми. Страстно...

Малко по малко, благодарение на решителността да задоволя жаждата си за конкуренция, започнах да правя своя собствена писта. Тази, която ме оформи като спортист, но най-вече като мъж. Тази, която ми позволи да се меря, да знам кой съм била. За да ме изгради.

От Ванкувър до Осло, срещу Оле Бьорндален, Емил Свендсен, Антон Шипулин, Йоханес Бьо и всички останали мои опоненти - твърде много, за да ги цитирам всичките - реализирах мечтите си и изпитах най-красивите емоции.

Борих се и спечелих. И аз страдах. Паднах и станах, най-вече пораснах. Имам невероятния шанс да гледам как спортът ми расте. От изключителни телевизионни аудитории до популярните успехи на световните купи в Гран Борнан, видях го във Франция и по света. Този спорт, който обичам, на когото посветих най-добрата част от живота си, и който в замяна ми даде всичко.

Можех да спра в деня след Олимпийските игри през 2018-а, с три нови златни медала, но все пак трябваше да следвам тази пътека. Миналата година ме хвана добре, но тази турбуленция ми позволи да порасна отново. Трябваше да изживея тази концепция за устойчивост, докато не спечелих две красиви допълнителни титли от Световното първенство миналия месец.

Първо сам и най-вече с френския отбор. С Емилиен, Кентен и Симон, с Фабиен и Антонен. С целия екип. Благодаря на всички, които бяха с нас.

Да се завърна, в тези моменти на споделено щастие, беше най-голямото предизвикателство в кариерата ми. Вярвам, че тази последна мисия е изпълнена, какъвто и да е резултатът от този сезон.

Моята воля да дам най-доброто от себе си и да изкачвам планини винаги присъства, но останалата част от съзряването ми като баща, сега трябва да премине през други изпитания, други методи.

Страстта ми към спорта е непокътната. Любовта ми към спорта като цяло, ценностите в него и уважението към другите, които той предава, е по-голяма от всякога. Именно в тази вселена искам да продължа да се изразявам, да инвестирам, да споделям.

По време на сбогом съм толкова трогнат, но спокоен. Помня тези места, тези лица, емоциите, които белязаха кариерата ми. Тези съмнения и трудности, които преодолях, тези мечти се сбъдват. Оставям част от живота си зад гърба, водена от инерцията на всичко, което остава да бъде изградено.

Искам да дам повече и на тези, които са ми помогнали толкова много, защото, за 20 години отдадени на биатлона, научих, че връзките ни са ключова част от това, което сме.

Бих искал да благодаря на семейството си, и най-вече на жена ми и дъщерите ми за техните жертви и безусловна любов. Благодаря на родителите ми, че приеха изборите ми, на братята ми, че ме притискат, всеки по свой начин, да стана по-добър. Благодаря на моите опоненти и съотборници. Благодаря на моя екип, че инвестирахте в мен, сякаш сте на мое място на тази стартова линия.

Благодаря на партньорите си, че направиха това да се случи. До медиите, че ни придружават.

Накрая благодаря на всички вас, във Франция, Русия, Германия, Норвегия, Чехия, Италия и където и да сте; благодаря ви, че насърчавате, подкрепяте, обичате. Вие превърнахте тази индивидуална кариера в колективно приключение.

Време е да се сбогуваме. Благодаря за пътуването.