Антони Дончев, пианист, композитор, аранжор, а от един сезон и диригент на Биг бенда на БНР, е акцент на българската сцена. Съвременен музикант, който гъвкаво борави с разнообразие от форми и с професионален усет смесва джаз стилистика с фолклор и класическа музика. Обрал е всички награди у нас и навън, де що ги има. Включен в класацията на надеждните млади джаз музиканти на Европа (още през 1986-а). Създал, заедно с Христо Йоцов, водещата джаз формация „Акустична версия“, с която печелят авторитетни награди на световни конкурси и свирят по престижни фестивали в света. По различни проекти музицира с европейски и американски музиканти. Гостува като пианист. С режисьора Теди Москов са ярък тандем, създава музика за постановките му. Носител е на награди за театрална и филмова музика.

Провокацията известен музикант да стане диригент? Всъщност, диригент или обединител на състав?

В никакъв случай диригент. Тези музиканти нямат нужда някой да им тактува отпред. По-скоро имат необходимост да ги обединява, да ги води нанякъде. Макар че на диригента и това му е задължение, може би по-скоро думата е водач във всяко едно отношение, защото аз трябва да избирам репертоара, да правя програмите.

Ти обаче имаш по-различна концепция, каква е тя?

От опита ми по сцените, свирил съм доста из света, виждам неравновесие – толериране повече на музикантите, които идват от САЩ. Няма да говорим за качества. От хората които са ги поканили, най-вече концертни или фестивални мениджъри, разбирам че са големи звезди. Аз въобще не съм ги чувал, а като ги чуе човек, те въобще не са звезди. Т.е. получава се вид спекулация, за жалост. Но, такива случаи са по-редки. Боли ме, защото в Европа има музиканти също на такова ниво. Ако говорим с клишета, има европейски „звезди”, съизмерими с тези в Щатите. За съжаление са с по-различен статут от изключително високия – американски. Разбира се това е цялостна политика, към която се придържат от години големите мениджърски компании, следват си я, упорстват и настояват. С космически хонорари и условия (включват например прясно изцеден сок от моркови, не по-стар от 7 минути), които създават митология около артиста и с това го издигат на пиедестал. Като статуя докосната от Господ. Тъй като съм и музикант с богат опит от много години, виждам че тия неща са силно преувеличени. Т.е. антуражът зад музикантите натиска с всякакви силно преувеличени в много случаи измислици и изисквания.

Самите европейци не защитават ли свойте си изпълнители, светила? 

За съжаление се прави търговия – мениджърът продава музиканта буквално. Няма какво да търсим други думи за определена концертна изява или фестивал, опитва се да постигне максимална печалба. Хората които организират фестивалите в Европа вървят по инерцията установена от години: понеже е американец, чули са му името, ще събере публика. Значи, ще си избием парите. Това е едната страна. А другата, наистина някои от организаторите смятат европейската музика за не толкова добра, в сравнение с американската. Със съжаление го казвам. Има го. Бил съм свидетел на безумия – пианист, обявен за най-добрия, идващ от Съединените щати, името му не съм чувал, не може да изсвири две ноти. Несъпоставим е с който и да е, дори български пианист, обаче той свирил на някакъв фестивал!…т.е., опитват да предизвестят успех, което е много жалко за музиката.

Чух те да използваш красива фраза: музикантите от бенда полетяха заедно с мен. Как ги мотивира?

Мисля че е комплексно – от една страна е музиката която избирам, от друга – надявам се, имат уважение към мен като музикант.

Вие сте оркестър без импресарио, по обясними причини, сами ли ще се лансирате? Със сигурност ще искате да пътувате по света, толкова модерно вече звучите, че няма как да не направите впечатление и там.

Първото нещо е да издадем компактдиск, с който да представим нашето свирене. Би могло да стане много бързо, защото имаме доста натрупан материал: записани 4-5 концерта, включително и този от току-що приключилия jazz fest в Банско, около двайсетина студийни пиеси. Ще трябва да направя избора за първата стъпка. Нататък… ще го изпратим на различни места – организатори, промоутъри, мениджъри.

Музикантски – да, мотивираш бенда, но с фактора ниски заплати в БНР как ще се справиш? Демотивиращият фактор не е ли по-силен?

Много ми е трудно да отговоря на този въпрос, защото наистина заплатите на музикантите са ниски. Те дори ми споменаха, че духовият оркестър има с 50% по-високо заплащане. Това е някакъв вид борба, ще я отстоявам, но ние трябва да свирим. Няма друг начин. Ние трябва да свирим! Убеден съм, че човек винаги е необходимо да покаже какво прави и какво може, чак тогава да очаква идването на някакъв вид оценка, възнаграждение и т.н. 

Как ще става приемането на нови хора в оркестъра, ще има ли попълнения, какви ще са изискванията към кандидатите?

Приемът винаги става само по един начин – с конкурс. Интересуват ме музикантите, които желаят да свирят в Бенда, да владеят различни инструменти. Имам предвид дървените духови, най-често саксофонистите, да свирят на кларнет и флейта – нещо изключително важно, защото са цветовете на оркестъра. Владеенето на тези инструменти ще бъде в тяхна полза.

Ама оркестрантите вече и пропяха?! Чухме го в една от пиесите.

Да, да, това е ново! Всъщност стана спонтанно, тъй като вторият тромпетист Мартин Ташев от време на време в различни формации се изявява и като певец. Много приятен глас. И си казах: защо пък да не се възползвам и това? Всичко дава цвят.

Нашата Консерватория удовлетворява ли очакванията ти за музиканти, каквито търсиш? Ще опиташ ли да привлечеш отдавна свирещите извън България?

Ами много се надявам. За съжаление не съм много запознат с кадрите на Академията, но пък повечето от младите завършили, няма къде другаде да са го направили, освен там. Започнах сезона който мина със солистите на световно ниво Георги Корназов и Росен Захариев. Надявам се да ни гостуват всички български музиканти.

Прави впечатление, много силни джаз музиканти остават да се реализират в България, за наша радост, докато класическите запрашват да учат навън още в училищна възраст и не се връщат вече, защо?

Колкото и да е странно, причината е финансова. Успяват да си вържат бита. Докато на класическия музикант му е по-трудно. Джазовите музиканти имат клубни изяви, някои от тях свирят почти всяка вечер. Имаме клубен живот, макар и не както би ми се искало, защото е насочен прекалено към комерсиалното. За мен клубът е по-скоро вид лаборатория. Това е нещото, което липсва. За съжаление периодът е такъв, всичко е насочено към печалба на каквато и да е цена. Нещо, което никак не ми харесва.

Заради новото амплоа, ще те виждаме ли по-малко като изпълнител?

Много ми се иска да не е така. Не, не би трябвало. Може би докато намеря баланса ще ми трябва известно време, защото в края на краищата равновесието е основното нещо. В никакъв случай не искам да оставям свиренето, както ми каза и бате Петьо Парчето (Петър Петров-Парчето, саксофонист, живата легенда на българския джаз, емблематична фигура от живота на Русе, посланик на нашата култура по света) много скоро след като започнах в Радиото. Разбрал, обади ми се по телефона много рано една сутрин и каза с дрезгавия си глас: „Тони,  да не забравиш, мойто момче, ти си пианист преди всичко!” Абсолютно е прав. В някои случаи съм забравил че съм пианист, сега ми е ново, но надявам се, ще си спомня. Бендът ми е нов. И ми е тръпка.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase