28 май. Всички знаем какво се случи тогава. И тъй като емоцията беше прекалено силна, за да я опише само един човек, решихме да си направим тройка. И след това да разкажем изживяното. Ето как...

Красита

Има хора, които чакам цял живот. Не ги познавам, те мен – също. Разминаваме се.

Има други хора, които разбирам, че съм чакала цял живот едва когато ги срещна. Понякога и с тях се разминаваме – поради гордост, прояви на излишно достойнство и откровена тъпота.

И, за щастие, има едни трети хора, които чакам цял живот, но с тях успявам да се срещна и да си кажа всичко.

Nine o'clock in the evening. /Аналогия с "5 o'clock in the morning", началото на Spinning the wheel/.

Знам, че скоро ще го видя.

След дълго и изтощително обикаляне около стадиона вече съм вътре. Не ме интересува дали небето ще се разцепи и върху мен ще падне кълбовидна, сърповидна или квадратна мълния. Готова съм да понеса всичко.

Бави се. Самолетът му бил закъснял, май. Подвикваме окуражително, не че той има нужда от окуражаване. Паля цигара, която едва изваждам от претъпканите си с карти и ключове джинси. И точно в момента, в който си казах, че ще го чакаме поне още час, той излиза.

Взрив. Вероятно така е възникнала и Вселената. Не съм предполагала, че сме толкова гръмогласни. Стоейки в средата на стадиона, имах усещането, че звуковата вълна ще срути трибуните. Не мога да преценя колко бяхме  - със сигурност много хиляди.

Джордж не е с обичайния черен костюм, в който повечето очакваха да го видят. Приех го за добър знак. С първото парче вдигна всички ни във въздуха, а след това ни каза защо е тук – да ни благодари, че сме с него в последните 25 години /аз лично по-малко, по чисто биологични причини/ и да подкрепи инициативата „Не сте сами“.

Втори взрив. А след това – нечовешкото шоу.

С невероятни визуални ефекти, божествен звук и всички велики парчета, които можете да си представите. След втората песен вече съм само по потник и единственото, което искам, е никога да не си тръгвам оттам.

Застава почти пред нас, на някакви си десетина метра, и за първи път усещам какво е да си истински, тотално раздаден фен.

Не знам по какъв точно начин да ви опиша чувството. Понякога емоцията – или поне моята, е толкова нагорещена и излиза толкова бързо и мощно, че е невъзможно да бъде предадена с нещо толкова бедно, каквото са думите.

Пях. Плаках. Виках. Крещях. Скачах. Останах без глас.

Оставих си сърцето при него. Исках да умра - докато го слушам и пея.

Защото един обикновен човешки организъм не може да побере толкова много чувства.

От гледката на фрашкан, тъмен стадион, в който единствените светлини са тези от хилядите дисплеи на мобилните телефони на фона на Jesus to a child.

От невероятния екстаз, в който те запраща Praying for time.

От факта, че човекът, заради когото всеки път, когато чуеш Father figure, гръбнакът ти настръхва, е до теб. И пее за теб.

И най-вече заради усещането, че това е мъжът, който, без да ме докосва физически, ме накара да крещя с емоцията, която никога досега не съм изпитвала. И да искам още, въпреки че цялото ми тяло изпитва нечовешка болка от изтощение, превъзбуда и напрежение. А накрая да се разплача. Ако това е дефиницията на един истински, качествен, взривяващ оргазъм, то на 28 май вечерта аз получих сто.

Вероятно затова и се разплаках отново докато писах всичко това.

И най-накрая осъзнах, че да обичаш някого и от това да те боли сърцето, всъщност е... Amazing. Това е всичко. 

Елена

Кога думите са излишни? Когато не искаш да пишеш най-вероятно. Или когато искаш да живееш. Джордж Майкъл  - първият ми закупен оригинален диск (имам всичките му албуми в няколко формата).

Джордж Майкъл - автор на любимата ми песен евър. Джорд Майкъл - в пъти по-вълнуващ за мен лично от Майкъл Джексън и Мадона взети заедно, дори да са в домашно порно - мюзикъл. Единственият поп изпълнител, за когото бих си продала колата и бих задлъжняла тежко и непоправимо, за да го гледам (слава богу, не се наложи).

Единственият, за когото си мечтая откакто ходя на концерти, единственият, към когото имам култ, сравним с нищо друго (нямам навика да си правя идоли).

Когато разбрах че идва в България, щях да припадна - щастие, вълнение, лудост. Изобщо не ми се пишe как вчера 3 часа стоях на крак и се мокрих от дъжда и вълнението. Все тая и че дъждът спря като по поръчка, като преди Стинг миналата година - явно великите простo не ги ловят бедствия.

Изобщо не искам да споменавам, че той изпя “Fastlove”, “Faith”, “Go to the city”, “Outside”, “Star People”, “Father figurе естествено - “Freedom”, както и новите ми любими “Amazing” и “Easier affair”, чиито текстове и музика знаех само аз околовръст, но това не ми попречи изобщо да се разцепя мрака от крещене и танцуване.

Нищо няма да промени и ако кажа, че цял живот съм мечтала да чуя любимата си песен наживо и когато това стана, усещането беше толкова невероятно, че се разплаках.

Или че наживо и на запис няма голяма разлика, защото едва ли има певец с толкова перфектна вокална техника, чиито ънплъгт- лайф гледам поне няколко пъти в месеца. Джордж Майкъл е свързан и с голямата ми (не бразилска, но също толкова тъжно приключила любов и  се надявам да свържа и с новата си - съвсем като вчера когато той изпя една след друга “Jesus to a child” и “Amazing”).

Вчера мина единственият концерт, на който някога съм искала да отида с цялото си сърце. И наистина само това е важното - аз просто бях там. Сашо Евалата, Гоше. По принцип аз не се изразявам така. Но изтръпналите от очакване призиви „айде, бе Гоше“ процепваха пространството на стадиона в очакване на Джорджи. Но те бяха едни такива - приятелски, готини, подканящи и пичовски. А Джордж наистина си заслужаваше всяка една сричка, призив и вопъл. Заради Джордж Майкъл бурята и дъждът в София спряха като по чудо. Заради Джордж Майкъл една доста лицемерна кампания като „Не сте сами“ придоби в очите ми други измерения, защото за пръв път се почувствах истински съпричастен, както и всички над 20 000 души на стадиона, които махаха със знаменца в подкрепа на медиците. Както и самият Джордж. Той се оказа наистина, наистина зашеметен от българската публика. Както и ние от него. Каза че сме супер, че това е най-якият му концерт. Мерси, Джорджи, и за мен това беше най-якият концерт в живота ми, а съм ходил на адски много. Е, само на Мадона не съм, но тя ми е диагноза, така че няма място за сравнение. Да си на буквално 40 см от Джордж си е направо размазващо. Лее се пот – от него, от мене, дори искам да ме наплюе, да ме олигави, дори и да ме стъпче. Чувствам се като някоя френетична фенка. Ако имах сутиен, щях да си го метна. Джордж изпя всички най-най-велики хитове. На личния ми фаворит „Father Figure“ просто щях да умра ви казвам. И не спрях да се дера и пея, докато Джордж седеше под водопад от светлини и най-страхотно любимата ми песен на света се лееше като амброзия върху мен. Thats all I wanted, something special.... А, колко подскачах и танцувах. О, боже. Затова сега съм без крака, не ме интересува. „Fast Love“, „Flawless“, „Amazing“...- наистина невероятно. Тони Блеър прави свирки на Джордж Буш, който е висок, дебел и гумен. Това е Джорджи. И още бавно, бързо - „Jesus to a Child“ - When you've been loved...така е, това е положението. Спомням си как преди почти 10 години трескаво свалях текстовете на песните на Джордж и ги пеех в офиса, подплашвайки чистачката. „Praying for time“...Да, и аз се молех за още и още време, за да не спира. Това със сигурност беше най-голямата звезда, която е идвала в България. Да ме прощават фенове на Депеш или Металика. Но този човек е самата енергия. И накрая Фрийдъм. Аз съм без глас, без усещане, зашеметен и опустошен. Евалата, Гоше. Малка част от шоуто в снимки

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase