Илиян Метев в Кан. Снимка: Личен архив

Отново в Кан. Снимка: Личен архив

В Карлови Вари. Снимка: Личен архив

В Братислава. Снимка: Личен архив

В Лайпциг. Снимка: Личен архив

Какво ви провокира да заснемете филм именно за лекарите в България?

Наблюдението, че при нас все още има хора, които с отговорност си вършат работата, въпреки че са част от една разпадаща се отвсякъде система. Изпитвал съм този силен контраст повторно в българските болници и като пациент, и като придружител и той много ме е развълнувал. Исках с филма да комуникирам това чувство, един хуманен жест, да покажа полoжителното на фона на всичко.

Филмът получи много добри отзиви и престижни международни отличия. Очаквахте ли подобна положителна реакция в международен план?

Не, не съм. По време на работата гледам да се абстрахирам от мисли за успех. Успехът и без това е нещо много относително. Концентриран съм филмът да стане единен и както си го представям. От творческа гледна точка не сме допускали компромиси, което усложни финансирането. Разбира се, откакто представяме филма, сме много трогнати от неговите успехи, той сега си има собствен живот. Това е голямо признание за нашата работа, както и за всекидневния труд на героите на филма - Краси, Мила и Пламен.

"Последната линейка на София" бе част и от "Киномания". Различна ли бе реакцията на публиката в България от тази на чуждестранните фестивали?

И тук, и в чужбина е водеща симпатията, която публиката изпитва към медицинския екип. Също така почти универсално се реагира на хумора и остроумните реплики на героите - хумора, който ги крепи в най-тежки ситуации. След прожекциите съм забелязвал често сълзи в очите на някои от публиката. Разликата при нас е, че все пак усещам как филмът адресира една дълбока и на много хора позната рана, която без да се конфронтира, няма да изчезне. Надявам се филмът да възбуди отговорност и съпричастие при всички нас и политиците. Даже да е само една крачка в правилната посока, надявам се на промяна.

Колко дълъг бе снимачният период и кое беше най-трудно по време на снимките?

Снимачният период продължи 2 години. Целта беше възможно най-достоверно да се отрази ежедневието на медицинския екип, без интервюта, без глас зад кадъра – чисто документално наблюдение. Първоначално прекарахме доста седмици без камери, за да изградим взаимно доверие. По време на снимките бяхме само двама - тонрежисьорът Том Кърк и аз зад камера. Така можехме да станем част от медицинския екип - едва ли не от линейката, да сме възможно невидими, така че да запечатеме тяхното ежедневие такова, каквото е. Поради подхода и факта, че сме ползвали допълнително и 4 фиксирани камери, можахме да сглобим филма по начин, който напомня на игрален филм. Но в него няма никаква игра, всичко е изцяло автентично.

Едно от най-големите предизвикателства беше да не губим търпение. Имало е периоди, когато седмици не сме могли една подходяща сцена да заснемем. В документалното кино човек е първо на място като човек и след това като документалист. Зареди това и винаги, когато сме усещали, че има напрежения заради снимачната техника, сме смъквали камерата. Това се решаваше с един поглед. Но сме имали и много ситуации, където пациенти и техни роднини са били много кооперативни. Дори и в суматохата мисля, че и те са виждали смисъл да се отрази трудът на медиците.

Какво казаха самите герои, след като гледаха филма?
Те за първи път видяха филма на премиерата в Кан. Много го харесаха и всички знаехме, че нещо особено сме направили. За мен е решаващо, че и те оцениха фима. Беше страшно вълнуващо.

Филмът е копродукция с Германия и Хърватия. Трудно ли бе да ги накарате да ви се доверят с този проект?

О, да, финансирането ни е създало най-много главоболия. По принцип става все по-трудно финансирането на документални филми, особено когато са на чуждестраннен език. Хърватският продуцент много вярваше в международния потенциал на филма и сме ходили на много форуми за финансиране на филми. Понеже още тогава показвахме около 2 минути пробен материал от филма, си личаха подходът и героите и имаше много заинтересовани телевизии и фондове. Само че трябваше още доста време този интерес да се превърне в конкретна подкрепа. Част от причината е, че ние настоявахме да използваме нашия автентичен, но рискован подход и да няма никаква зрелищност.

Което най-много ме учудва в момента обаче е, че имаме пълна подкрепа и ангажираност от немски, френски, холандски и израелски телевизии, където филмът ще бъде излъчен, а нямаме положителен сигнал от нито една българска телевизия от много месеци. Считам, че е важно филмът да бъде видян тук.

Как ще се разпространява филмът у нас?

В моментa върви в кината в София: Дом на киното, кино Одеон и Евро Синема. Надявам се все пак скоро да се включи и телевезия и да тръгне легално в един момент по интернет. Иска ми се всеки, който има интерес към филма, да има възможност да го види.

Гледат ли хората в Западна Европа и по света на проблема у нас като екзотика?

Във всяко общество има проблеми и дори наскоро четох, че в берлинската известна болница “Шарите” имат големи проблеми заради недостига на медицински кадри. Почти по цял свят липсват медицински сестри. Разбира се, ситуацията при нас е много по-критична, отколкото в Германия, но не смятам, че бих определил разликата като екзотика. Учудени, дори шокирани са хората, че такива неща стават в Европа, но както споменах преди, на преден план са били винаги героите на филма. Публиката им съчувства. Повторно са ми казвали, че искат да се оженят за Мила.

Ясно е, че заглавието е по-скоро метафорично, защото тази апокалиптична прогноза все още не се е случила. Все пак има ли шанс наистина да се заговори у нас за последната линейка или още по-лошо - за последния лекар?

Заглавието на филма се роди от нашето реално усещане по време на снимки, че хора като героите на филма са на изчезване. Откакто започнахме с подготовката на филма през 2008 г., много хора напуснаха службата. На дежурства през отпускарските сезони са били дори само 7-8 екипа за цяла София и 37 околни села. По време на 12-часовите дежурства тези екипи изнемогват и въобще не се спират. Когато се насъберат в такива моменти и десетки адреси, които няма кой да изпълни, си мислиш, че е наистина чудо, че в тази ситуация и едни символични заплати има все още хора, които продължават да дават толкова от себе си.

Заглавието е мислено не като прогноза, а като провокация за размисъл, за действие в сегашно време, днес.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: Петя Славова

• кан
• награда
• Карлови Вари
• Илиян Метев