Реших се трудно. Но накрая склоних.

Викам си – аре, бе, хората под Северния полюс се гмурнаха и то с батискаф, ти се правиш на интересна за един кон.

Всъщност, тя е кобила. Казва се Донка. И е красива. Има големи черни очи и прекрасна грива.

Отначало я гледам отдалече. Жената, с която ще взимам първия си урок, ми казва да се приближа, обаче аз й обяснявам, че съм тежко далекогледа и я скивам идеално и от 15 метра.

След малко се престрашавам.

Хапе ли, питам аз, щото откъде да знам – може да е от някаква кръвожадна порода и да ми налети, после ходи обяснявай в Пирогов, че не те е трепал мъжът ти, а те е гризал кон. 

Каролина – жената, която притежава Донка, пренебрегва със завидно спокойствие леещия се от мен идиотизъм.

Качвала ли си се някога на кон, пита ме тя, като че ли не е очевидно.

Не, само на тролей петица, казвам аз, щото това си е чистата истина. Обаче майка ми е яздила камила, а баща ми е скачал с парашут. А пък по китайския хороскоп съм чистокръвен кон, изчуруликвам гордо и задъхано.

В каролинините очи проблясва сянка на съмнение относно менталното ми равновесие, но я пропъжда бързо и професионално.

Значи ти е за първи път, обобщава ситуацията тя, а аз кимам отривисто с глава нагоре-надолу и наляво-надясно, за да изчистим всички недоразумения.

Хайде, качвай се, приканва ме, все едно ще се возя на велосипед, а аз поглеждам ниската слоеста облачност около донкините хълбоци и забивам копита в прахта.

Виж какво, отвръщам й – аз на това високо животно не мога да се кача. Предлагате ли някакви други опции? Например осел?

Не, нямало осел, само Донка била на линия, така че – да се мятам. Ти си дългокрака, ще се справиш лесно, казва тя небрежно. Ей тука крачето и се дръж за гривата.

Няма ли да я оскубя, продължавам с разумните аргументи. 

Нямало било.

Ми, добре, казвам отчаяно, и пристъпвам към действие. Изведнъж се озовавам горе - не помня как точно, тъй като получих временна амнезия, но резултатът бе налице – аз отгоре, звярът – между краката ми.

Йе, бейби, почти се задавям от радост аз, като че ли току що съм обяздила див тексаски мустанг, а Каролина ме поощрява щедро някъде от низините.

Чувствам се като Райна Княгиня и Жана Д'арк едновременно. Само дето не развях везано знаме, но то е щото не си го взех – оставих го да се пере.

Сега не се притеснявай, малко ще клати, ще друса и ще подскача, казва Каролина, обаче аз съм толкова въодушевена от новите хоризонти, открили се пред мен, че не ми пука за временните транспортни неуредици.

Кобилата изглежда отегчена и я разбирам – всеки ден някакви досадни навлеци я скубят по косата и й лазят по лумбалните прешлени. Почваме да обикаляме в кръгче, докато на всички участници в движението им се завие свят, след което сменяме посоката.

През това време Каролина ми говори. За конете и хората. Имала 17 коня. А ти животни имаш ли, пита ме.

Да, изфъфлям сконфузено – котка. Хората имат цял рояк коне, аз съм тръгнала да се хваля с малкия смрадливец.

Е, и рибки съм имала, добавям с майчина гордост – скаларии при това. Но котката ги излочи от аквариума с все чорбата, уточнявам причините за смъртта им аз, за да не вземе да си помисли, че съм ги сготвила на Никулден.

И на мен ми умря един кон, казва Каролина, а аз взех да долавям лек аромат на жито и да се депресирам от гробарския тон, който разговорът придоби.

От какво, питам все пак, че иначе е някак невъзпитано. Очаквам да ми каже, че се е гътнал от плеврит или гръдна жаба. Тежката действителност обаче ме плясва звучно и насмалко да се срутя от връх Донка.

Ми, дойде един ветеринар да го кастрира, но получи кръвоизлив и умря. И сега е във фризера. Конят, не ветеринарят, отвръща спокойно Каролина.

Как така във фризера, потрисам се аз и ме хваща яд – можех и аз да замразя скалариите и да ги извадя за някои особено видни гости, като инкасаторката за водата, например.

Е, не сме го яли, щото все още ми е малко тъжно. Може би към Коледа, продължава напевно тя, а животното под мен започва да цвили тъжно по загубената дружка, превърната в криогенен експонат.

Като изчерпахме траурните теми, обсъдихме седлата и юздите. И лечебните свойства на конната езда. Сърца лекуват ли, питам я, а тя кима утвърдително.

Харесва ми все повече.

Накрая каза, че трябвало да слизам. А, викам, не мърдам оттука, и поглеждам надолу. Това са към пет-шест метра, уточнявам аз нежеланието си да се отлепвам от донкиния гръбнак.

Според  нея обаче нямало друг начин. Взе да ми разправя някакви врели-некипели – че всички все някога слизали. Погледнах я недоверчиво и доста неохотно се свлякох на земята.

Долу ми каза, че ако продължавам така, след известно време ще бродя сама из необятните поля наоколо. Повярвах й и обещах да ида пак. Такава перспектива не е за изпускане.

А пък който иска да се гмурка с батискафи – да се гмурка. Въпрос на вкус, както се казва.

Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase