Ужасно много се напъвах да се сетя за някой изключително многозначителен филм, в който на главния герой му се струпват най-невероятни удари от съдбата. Такива тежки удари, които го млатят по немощната снага с истерично-психоделична смес, все едно е герой в сериал микс от “Изгубени”, “Доктор Хаус” и “Али Макбийл”. Е, не се сетих за такъв филм.

Но, като това, което ще ви опиша няма второ. Няма и първо.

И всичко това върху моята рогата главица. Буквално. И е рогата, защото съм зодия теле.

Та поред на нещата. От няколко дни един прекрасен зъб, шестият поред горен, вляво, ми създава проблеми. Той е толкова красив и бял. Долен мръсник, точно сега ли намери, хем те бяха излекували преди време.

Отивам при моята фамозна зъболекарка, надлежно снабден със снимка на зъбченцето ми. Фотото бе направено от невероятно мила и садистична зъботехничка, която ми каза да стискам и ми набута в пастта нещо средно между шмайзер и марсиански дейта травълър.

Та, седя си на стола и зъбарката ръчка. “М...ммм, о да. Май съм си забравила инструмента в зъба”.

Седя и  мигам. То съм чувал да забравят по някой и друг скалпел в нечия стомашна кухина или чревце, ама пък в зъб.

Гледам тъпоумно, докато докторката ръчка и се надявам от зъбчето ми да не изпадне некоя кирка или моторна резачка.

”О!”. Лицето й светва. Виждам в очите й отблясъци. Дали не е намерила някоя платинена тракийска стомна? Забогатях .

”О, май имаш четвърти канал”. Е, чудесно. Зъбарката ме тъпче с лекарство.

С просмукана глава решавам да поспортувам. Трябва да се свали напрежението.

Като една свежа маруля (то и аз толкова тежа, долу-горе) ходя доволно на плуване и фитнес микс. Микс имам предвид, че басейнът и фитнесът са в една и съща голяма зала, не че влизам във водното пространство, нарамил щанга, кацнал върху кростренажор.

Направо съм като фурия в басейна. Приличам на болна от ревматизъм акула, страдаща от задух. Във фитнеса съм още по-як. Пробвам невероятни упражнения, при които единият дъмбел е над главата ми, а другият се стеле пред белия ми дроб.

Като за капак, аз съм деен човек и си подскачам на песните от мп3 плеъра, което е малко странно на фона на огромни момчета с бицепс 400 метра, които гледат някакъв лумпен (аз) как се вее на Лайк а върджин на Мадона.

Но хората са мили, не ме млатят с гири, дори ми помагат със съвети какво да вдигна и как да направя няколко вдигания на едно нещо с едни въжета, без да се обеся.

Та всичко страхотно до момента на съблекалнята. Е, гадни са тези съблекални. Да ви кажа, гадни. Подкачаш на един крак докато се събличаш, пък едни дрехи, едно чудо. И докато бодро си подскачах, наведената ми бедна глава, търсеща заврени чорапи, се заби до дупка във вратичката на гардеробчето.

И настана една тишина. Тишина, ви казвам. Мисля че си чух вътрешните гласове, за които и не подозирах. Ама много отчетливо си ги чух. Май и свети Йосиф видях. Не че знам как изглежда, ама приличаше ми на свети Йосиф.

Много зле. На пръв поглед не забелязах мозък по шкафа, което си беше успокоително. Свети Йосиф изчезна, а гласовете обявиха стачка и замлъкнаха. С клатушкане си сложих тиквата под студената чешма с надежда да не изникне огромна цицина и да нямам комоцио, черепна травма или копривна треска.

С мозък, в който прелитаха белочели чапли се затътрих към нас.

Главо, главо, за какво ти трябваха мускули и зъболекар. На всичкото отгоре ме налегна и традиционната сенна хрема. Чудно - при всяко кихане имах чувството, че ми хвърчи мозъкът и кирката от четвъртия канал...

Бум в метрото и пу-пуф до Люлин. Там живея. Вървя аз из люлинските поля на метри от нас. Но какво да видя?

Насред централен Люлин опънати едни маси, едни естради, едни панаири. Боже...кво става, бе. Стеле се и... рок музика. Айде стига, бе. Рок в Люлин.

Надлежно се осведомявам, че кварталът празнувал своя празник. Ха, честито, и на мене като люлинец. Има-няма 20 години живея в тази гордост.

Всичко хубаво, ама целият празник е пред блока ми и веселбата се блъска в прозорците с новата ми уж звукоизолираща дограма. Блъска се и в моята бедна главица. Най-лошо стана като подкараха  чалгата. “И сега за всички люлинци! Какво следва, да, да той го иска. Искате ли го и вие? Напипайте го”, крещи френетичен луд водещ.

Това е положението, братко. След готините хеви метъли дето пееха “Да те жадуваммм” пуснаха Азис на запис. Напипай гоо, лялял. Ллеел, ако напипам колоните..

Отивам в хола, затварям всичко, и се отделям от света, люлинския празник и на Азис напипването.

Към 22.00 данданията престава,  аз съм се консултирал телефонно с невролог, който ми обясни, че – не, няма да умра, не е комоцио, не е рак, да не се шашкам.

Ободрен от добрите вести, гледам Евровизия, Елица и Стоян на финал, оп оп. Митре леее. Лелел Митре,  няма да пея, че ми отиде главата.

Решавам да си лягам. Няма шум всичко е точно и прекрасно. Но изведнъж ужасен звук процепва тишината. Ослушвам се сънен. Нещо вие.

Отивам да видя, може някой пийнал рок фен, минал на Тъмната страна (тоест поп-фолк трелите)  да вие от мъка по Азис. Не е пропаднал рокаджия. Някаква гнусна птица, гадна сова или нещо такова.

Вие и не спира. Ама един час не спря! Един час на моята бедна глава, изтерзана от алергия, четвърти канал и жесток сблъсък с гардероб.

О, сетих се за едни пиратки от Нова година. Огромни, тлъсти и мазни. Хвърлям около дървото където е ситуиран пискунът.

Една, две, три. Пищят аларми, разни пияници на феста се разбудиха и почнаха да викат нещо за нечии майки, кученца вият в нощта. Но гадинката млъкна.

Млъкна. Ох, на батко главата. Легнах си и аз. Главундерът още понаболява. Но ще ида и днес на плуване. Водата е полезно и хубаво нещо. Митре ле! ----- Още от мен

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase