Стрийптийзът

Всичко започна оттам, че Елена сподели, че пее в бар. Не какъв да е, а стрийптийз.

Ама бил много еклектичен /тука да слуша внимателно Амелия Личева, която ми писа петица по теория на литературата/. Ще иде да рече - пълна мешавица на стилове и атмосфера.

Е, викам, такова нещо не може да се изпусне. Стрийптийз еклектика си е направо нова дисциплина в живота.

Денят за размисъл е. По-точно – вечерта. Малко съм притеснена, че няма да ни дадат да пием. Не че ако не цапардосам три водки, ще ми стане нещо, но все пак не върви да седим на айрян. Или на пилешки бульон Галина Бланка.

Срещам се първо с Нели и отиваме да загреем. Часът е 9 без нещо, тоест имаме време да опустошим една-две бъчви, за да докараме правилния блясък в очите. В Опера е сравнително празно – говоря за заведението, не за самата опера. Там може и по-пълно да е било.

Втурваме се към една маса, а Нели, понеже е кьорава, се блъска в черната полуогледална стена.

Леко, жено, викам, че и без това е забранено да сервират алкохол, а като те видят как ходиш на верев, ще викнат ченгетата да ни арестуват и ще висиш цяла нощ на коневръза, вместо да гледаш стрийптизьорки.

Сервитьорът ни гледа с интерес.

Казвам му да не й сервира никакъв алкохол, щото е податлива на психоактивни вещества и понякога и от една Фанта не знае какво прави.

Той продължава да гледа като скалария.

Виждам се принудена да го тупам по рамото, та белким се отпусне, и го осведомявам, че се шегувам.

Пием. Пушим. Пак пием. Влизат шведи. Не са си закачили табелки „Аз съм швед“, но така разправяха на всеослушание. Склонна съм да им вярвам.

В 10 излизаме в приповдигнато настроение. Две кокошки, които отиват да се срещнат с третата. Надя ни чака близо до бара и се оказва, че ще сме само трите. Не ми е за пръв път да ходя на стрийптийз. Предния път бях с един младеж, който изглеждаше по-отегчен от мен и цяла вечер не каза и дума. Може пък и да си беше глътнал граматиката.

Приближаваме се към заведението, което е трудно да изпуснеш поради надписа, който стои отпред. „Спортно развлекателен стрийптийз клуб“. Ти да видиш. Сигурно има успоредка и шведска стена. Ей, трябваше да вземем шведите.

Дълъг коридор ни води към къдравичко момче. Охрана един вид.

Здрасти, викам, какво трябва да правя, имайки предвид какво да отварям, за да претърсва, щото нали е ден за размисъл, и току виж съм се оказала контрабандист на домашна вишновка или атентатор-самоубиец със самоделна бомбичка в червилото. Или пък може да заколя някой с иглата от шотландската ми поличка.

Младежът се хили и ми вика – ми квото искаш, зависи какво можеш. Девойките отзад се кикотят, докато влизаме.

Две мацки вече се вият на пилоните, иначе е почти празно. Сервитьорката ни знае като „хората на Елена“ и ни води към нашата си маса – точно до рояла. Да, това е единственият стрийптийз бар, в който ще видите роял.

Сядаме и се отпускаме. На съседната маса  - възрастен чичко, захапал тлъста пура. Около него – аверчета на същата възраст.

По стените – картини. Пет голи задника, а до тях нещо, наподобяващо Пикасо. Така де, разнообразие да има. Задник-Пикасо-цици-Пикасо. Морна девойка, овъргаляна в пясък. Само Шлифера на Леонардо липсва.

На другата стена - пет часовника. Малко ми бие на Агата Кристи. Показват времето в разни екзотични точки от света. Случайно ако те загъделичка колко е в Токио, да знаеш. 

В средата – огромно стълбище, по което слизат сервитьорките и някои от стрийптърките. Пред него, естествено, стоят забучени две гръцки статуи. Както казваше господин Портокалос от „Моята голяма, луда гръцка сватба“, всичко е произлязло от гърците.

От тавана се вее диско топка, а до нея – полилей, какъвто имаше в учителската стая в 81-во СОУ, когато бях пети клас.

Толкова се захласваш по интериора, че забравяш да гледаш мацките. А те са там, все пак. Едната е с моряшко костюмче, а другата – с лилава рокличка.

Лилавата се огъва малко апатично, все едно искаше да ни обясни, че случайно е там. Просто е минавала, отивайки да си купи хляб и буркан кисели краставици, и е решила да поостане.

И двете се гледат в огледалата понеже няма какво друго да гледат.

Идва сладичка сервитьорка и ни казва, че ще ни сервира всичко, което искаме, само ще го миксира със сокче, та да не личи отдалече. Съгласяваме се радостно. Все пак, алтернативата беше чорба или швепс. Или Спрайт Има Да Ти Каже Нещо.

Елена пристига заедно с пианистката. Ще пеят джаз, разбирам, и малко се чудя как мадамите ще съчетаят стрийптийза с музикалния стил.

През това време на пилона е започнала да се премята чернокоса дива и събира очите на едно от другарчетата на чичето с пурата. Тя обаче далеч не е башмайсторката.

От отлично информирани анонимни източници разбираме, че нашата мадама е тази, която ще се покатери на пилона, ще увисне с главата надолу и ще си махне сутиена. Ей така, както си се премята като индонезийски тамарин. Чакаме я нетърпеливо.

Елена започва да пее, а междувременно са излезли нови мацки. Кършат се на Лайънел Ричи. И на Vaya con Dios. Не са много охотни в събличането, само една-две се поразхвърлят за радост на ловната дружинка с пурите.

Внезапно пристига и Сашо, на който му е отредена важна роля, но той още не знае.

Сетът с музиката наживо приключва, диджеят се включва наново и изведнъж на успоредката се появява Тя. Докато се обърна, вече се е покатерила и виси. Не успях да я снимам, за да не я разсея и да вземе да си падне на главата. Но е сръчна, спор няма. Огъна се като жената-каучук и свали де що имаше сутиен по нея без да й мигне окото.

Мисля си, че ако овладея това изкуство, ще си осигуря охолни старини, въпреки че не се сещам къде бих могла да тренирам. Може би на лостовете за тупане на килими, но вероятно ще ме глобят за противообществена проява.

Временно замразявам плановете, защото от гръцкото стълбище изплува нещо, накипрено с искрящобял пухкав ореол, крилца и някакво оперение около кръста. И бяло ветрило в ръчица.

Оказва се чернокосата дива, завладяла мозъчните и други клетки на чичето в ловната дружинка.

Запътва се директно към него, естествено, и започва да изпълнява фокуси. Клек, завъртане, отръскване на оперението. Наклон наляво, наклон на дясно. Хвърчи перушина.

Чичето е щастлив, особено в моментите, когато мацката премята краци над темето му. Прави мост. Девойката, не той. Все пак не е чак толкова щастлив, че да подскача като някакъв Арлекин.

Мадамата се развихря. Троен аксел, двоен скок, шпагат и коремна преса. Препаската се петлярка, ореолът се тресе.

Втори мост, ама чичето тоя път посяга и почва да я гъделичка по стомаха, баш като се беше огънала. Мацката се стоварва връз перушината. Кикот и облаци дим от пура. Палавник!

Диджеят пуска Queen. Мадамите обаче са печени и си се стриптийзват на Show must go on.

Имам чувството, че и Шостакович да им пусна, пак ще се разкикерчат успешно.

Междувременно на рояла се е метнала тъмноруса кака, която непрекъснато се опитва да ни убеди, че има повече коса, отколкото виждаме. Хили се непрекъснато. И ние се хилим, иначе е невъзпитано. Хвърля око на Сашо. И тя, като предната, започва с фокусите. Въргаляне, ставане, клякане, премятане и шпагати. Партитурите биват изтикани улево.

Горкият роял. Горкият Сашо. Мадамата продължава да се хили. Малко ми бие на Хичкок с цялото това зъбене, ама ко да праиш. Само пилци липсват. Сваля си сутиена и го връзва на сашовия врат. Той се кикоти нервно, а тя го пита притеснявал ли се бил.

„Бе ти луда ли си“, учтиво й отговаря той, което коства на рояла още два аксела и три плонжа върху клавишите.

Изпълнението приключва и мадамата започва да си събира  одеждите. Поглежда ме съучастнически и ме пита: „Малкият що се уплаши?“. Малкият е на 28 години. Не го кефиш, викам. Като във вица. Тя не ме чува и отплава.

Решаваме да викаме сметката и да отплаваме и ние. Бележката пристига, поставена в кожен тефтер, на който пише Виенска сладкарница. Е, обърках се. Къде сме последно? В стрийптийз физкултурен салон или в сладкарница?

Тръгваме си, все пак не можем да спим там. На другия ден трябва да се гласува.  На излизане от сладкарско-салонния бар виждам уникална бележка, лепната на стената.

ТОЧИЛАР. Работно време от 14.30 до 22.00.

Не е какъв да е точилар. Работи само вечер.

Ако имах оперение, сигурно щеше да ми изпопада. Поради липса на такова обаче нищо не ми пада.

Просто се зарадвах, че открих това уникално място. Развлекателно, стрийптизьорско, леко импресионистично, но и хепи-соц. Че и на сладкарница бие. И за капак – точилар.

Та ако Спрайт Ти Говори и има да ти казва разни неща – бягай там. Кажи, че отиваш на сладкарница.

*One of a kind - единствен по рода си. 

Стрийптийзът

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase