Септемврийските утрини са хубави заради това, че са прохладни, но не дотам, че да не можеш да си държиш вратите на балконите отворени. Така кафепиенето, или там кой каквото пие, се превръща в зареждащо и свежарско изживяване.

С тези мисли се курдисах в хола и тази сутрин. Вратата на терасата е широко отворена, а Стара планина се е облещила срещу мен грандиозно и въобще такова настроение ме е обхванало, че още малко и ще ми се приходи на училище.

След точно една секунда обаче ме блъска ужасяваща миризма на боклук. Боклук, разбирате ли? Толкова е осезаемо, че все едно Волф и брат му са изсипали 13 контейнера смет в стаята.

В първия момент заподозрях някой от съседите, понеже доста от тях са видни кукувици, та не изключвам възможността да са си създали мини-сметище в апартамента. Носът ми обаче безпогрешно ме изведе на балкона – същия, дето разкрива сума ти грандиозни гледки.

Смрадта се оказва толкова наситена, опияняваща и още две-три подобни прилагателни от синонимния речник, че за малко да падна от терасата. Сещам се, че идва от „Дружба“ - там са складирани балите с боклуци и направо почвам да съжалявам горките жители на дружелюбния квартал.

Мисля си кой може да ми отговори на въпроса защо София смърди и прави ли се нещо, щото да спре да смърди. Е как кой, плесвам се по тъпата глава – Столична община е тук, за да ми отговаря точно на такива въпроси.

Влизам в сайта на общината, грабнала устройството, наречено телефон, обаче... в страницата няма изписан техен номер.

Затова пък има квадратче, в което да си напишеш въпроса и да им го изпратиш, и, евентуално по Коледа, ама другата, да получиш отговор.

Намирам телефона по обиколни пътища. Баш на когото ми трябва – заместник-кметът Милор Михайлов.

Вдига може би негова секретарка.

Добър ден, добър ден.

Аз се обаждам от еди къде си, искам да попитам някой в тази община диша ли въздух, знае ли, че София смърди и прави ли се нещо за терминирането на миризмата?

„В София има миризма на боклук?“, казва тя, понеже е една доста проницателна жена.

„Ми ние к'во да ви отговорим за това“, допълва, след като става ясно, че господин Михайлов го няма в кабинета.

Ами, не знам, викам, ако знаех, нямаше да звъня, и повтарям въпроса, щото съм пунктуална.

„Ма кой искате да прави нещо по въпроса, госпожо?“

Кой ли, наистина.

„Добре, айде, прави се нещо“. Благородство струи, нали усещате.

Правело се нещо. Може би се купуват противогази, може би – дезодоранти.

Дава ми се друг телефон. Там вдига стажантка, която не знае нищо, затова хвърля слушалката в ръцете на трета служителка, която ми казва „звъннете на телефонистките“, като че ли аз с телефонистките съм първа приятелка и им знам и домашните телефони.

Единственото, за което се сещам, че мога да им кажа на тези телефонистки, е че девизът на София трябва да бъде променен от „Расте, но не старее“ на „Смърди, та се не трае“, но надали това ще промени статуквото.

И така. От общината нищо не разбрах. Затова пък снощи гледах кмета в репортаж по телевизията. Говореше си с Цеца Величкович, която официално бе поканена в общината – по каква точно причина, не стана ясно.

Обясняваше й как ходил на мача на Левски в Барселона и колко било мокро там. Валяло дъжд и имало тайфун. Последното според мен създаде прецедент в света на метеоролозите.

За смрадта в българската столица и дума не се отрони. Не че Цеца я интересува. То и за тайфуна не я интересуваше, ама беше информирана насилствено.

Сега съм в очакване на някакъв сигнал за живот откъм общината. Столичани ще ви бъдат благодарни, ако им обърнете внимание и им обясните кога градът ще спре да мирише на кофа за боклук.

Пък после може да ни обясните и за тайфуна в Барселона.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: