Хубава сутрин. Слънчева. Стигам до кръстовището на семинарията (бул. „Ст. Михайловски“ и бул. „П. Яворов“), там бодро се размахва един гимнастик (както един таксиджия нарече веднъж регулировчика). Има задръстване, ама учудващо няма клаксони. Хората ведро си изчакват реда и без нерви пъплят по булеварда.

Две чинно подредени колони коли в едната посока, две – в другата. И всичките те – само в едното платно - това, откъм семинарията, ремонтираното.

Другото платно – празно – асфалтират го. Струпани тежки машини – валяци, багери, камиони, асфалтовози. Хора не се виждат. Но... я се вгледай! Отстрани в горичката – маси. Пикник. Кюфтета, кебапчета, бира. Карти се играят. Кеф!

Работниците, които трябва да бързат да бачкат, за да се свърши този кошмар със задръстванията, играят белот на четворки. Какво ли им пречи да работят? Сигурно нямат асфалт. Не знам.

На мен ми се спи. Дооправям макийажа си пред огледалото. Няма страшно. Дори в едната си ръка да държа червилото, в другата – спиралата, пак няма да ме арестуват. Колите не се движат, нама как да направя катастрофа.

Пускам си музиката силно – I remember, you remember! Forever! - пее младеж. Бодро. Разбуждащо. Стимулиращо шофирането... Хи – хи – хи... после ще шофираме, сега едва пъплим по ремонтираната отсечка.

Няма как да убия скуката, затова оглеждам хората в колите отсреща. Хора всякакви. Умни физиономии в тъпи коли и обратното. В крайната колона вдясно в едно малко ситроенче мъж и жена очевидно се карат. Не се чуват (дали пък не съм надула прекалено силно DJ Hell), но се вижда, че си крещят, обидени са и ръкомахат. Нерви, у-у-у, втриса ме! Отмествам поглед – младеж в пикап ми намига. Намигам усърдно и аз, усмихвам се. Той вози безалкохолни напитки – не бих отказала една кола сега...

Премествам се мъничко напред – няма и 5 метра. Масивен господин с масивен мустак и масивни бижута в масивна кола говори по масивния си телефон. Ох, натежа ми тази мас–ивност. В колата до него – а! Братовчеда! Хе! Каква хубава изненада! Как си, братчед? - смъквам си прозореца. Полуизлязла съм през него, всъщност, и крещя. Братчеед! Не сме се виждали отдавна, довечера бири? Той е през една кола в крайната колона, не че чуваме. А-а-а-а, добре, ще се чуем. Мамка му и задръстване! Закъснях! И аз закъснавам. За всичко...

Звъни телефонът ми. Къде си? - пита приятел. Тук! Казвам, докато изравнявам колата си с неговата. Докосваме ръцете си и се усмихваме. Водим дълъг и задушевен разговор. Целувка за довиждане. Още 5 метра напред. Апчччих! - Наздраве! - пожелавам през прозореца на господина. Ужасен грип – носово ми отговаря. Така ли? Вдигам прозореца трескаво, че не искам да грипясам в задръстването. То по-зле от градския транспорт стана тука, бе!

Seven, six, five, four, two, one, GO! Пее младежът. Бодряшко! Бодро и подтикващо Go! Е, накъде?! Нямам начин, викам си, нито метър напред. Виждам телевизионната кула. Пеша досега да съм стигнала до работа. Но това не е за изпускане, все едно съм на кино. Като филм. Хора в коли и всяка кола – филм. Защо си така тъжна, госпожо?

Много вдясно, скътани на сянка в гората – още сковани маси с още работници и още тестета карти. Бре! Сигурно им ги раздават. Пляскат карти с по една цигара в устата и една зад ухото и окото им не мига, че хората закъсняват за работа. Бойко, като му дойде времето, ще открие и тази нова отсечка от булеварда. Кмет – откривател си имаме ние. Но засега е рано. Още много партии белот ще да се изиграят дотогава, още много каси бира ще да се изпият.

За момент ме хваща яд. Защо аз плащам пътен данък?! Защо аз закъснявам за работа в задръстването?! Ама никак не е честно! Защо аз нямам фотоапарат, за да документирам черната несправедливост! Та работниците от пътното не бачкат, а пият бири и играят карти. И то пред очите на всички нас, обикновените данъкоплатци, дето сме се нагърчили в това задръстване...

Може да са в почивка... не искам да си развалям хубавата сутрин аз... Ама каква почивка? Не е обедна, защото не е обяд. Сигурно сутрешна почивка.

Magnifique, fantastique – пеят жени в хор – все още слушам безкрайно дългата композиция на DJ Hell (80-минутна. Споко, значи още на са минали осемдесет минути в задръстването). Още 5 метра напред.

Magnifiiiique, fantastiiiiique - пея и аз с цяло гърло. “Чудесно, фантастично“ ще рече. Ми такова е.

Elastique – добявят най-изненадващо певиците. Еластично?! Що не – усмихвам се, гледайки червения икарус номер 120. Отвътре ми маха детенце. И аз махам, даже му показвам магарето, което виси на прозореца на колата ми. То показва някакво негово си, висящо на раницата му, плюшено зверче. Общуваме без думи, плезим се и други подобни простотии.

Леле-леле-леле-леле, ужас! Някакъв с вид на булдог отсреща така е надул чалга, че изобщо не мога да си чуя вече диското. Пълна газ и карам без спирачкааааааа - се дере певицата. Ирония голяма.

Четири редици коли. Слънцето весело прижуря. Изпарения зловонни над телевизионната кула. По един регулировчик в двата края на отсечката. Никакво движение. Само шумът от стотици мотори.

Работниците от Пътно си правят пикник отстрани. Мазна луканка, увита във вестник. Кой вестник? Все тая... във всичките пише: „Ремонтират софийския булевард „Пейо Яворов“. От пътното управление обещаха да хванат хубавото време и отпускарския сезон, за да се избегнат задръстванията. Кметът Бойко Борисов лично наблюдава работата. Той ще открие асфалтираната отсечка..." Да, да, както откри тази, по която се движа аз в момента...

А две млади момичета се забавляват неистово в една лъскава зелена кола. Така се друсат (очевидно в такт с музиката), че колицата им подскача. Виждам, и околните се забавляват с тях. Браво! Дай, Боже, повече такива жизнени хора тази сутрин в тази България!

Измъквам се от задръстването. Пълна газ и карам без спирачкаааааа... до следващото задръстване малко по-надолу.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: