Обаче след последната ми абсолютно невинна покупка, за която дори и през ум не ми е минавало, че може да стане обект на имитация, реших да съставя кратка класация на нещата, които могат да бъдат обобщени като: „Истинско, но не съвсем“.
Захарин – от него започна всичко. Обикновено ползвам един конкретен, произвеждащ се в Израел. Съдържа към 600 хапченца, в средноголяма опаковка, със синьо капаче, което, като го натиснеш, и пуска желания брой таблетки. Сори за обстоятелственото описание, но е необходимо.
Миналата седмица хапченцата свършиха. Влизам в столична аптека да си купя нови, казвам какъв захарин искам, продавачката ми го подава – на пръв поглед уж същия, но с червено капаче. Взимам го, тъй като съм доверчив клиент и не си нося лупа, с която да изследвам всеки продукт, който си купувам. Явно компанията-производител е решила да разнообрази клиентите си в цветово отношение. Прибирам го и забравям.
На следващата сутрин старателно го разопаковам, тъй като кутийката е обвита в целофани и найлони, все едно ще я пращат на Международната космическа станция.
След това с лека ръка започвам да се опитвам да изръся няколко таблетки. На първото натискане устройството се скапва. Ни нагоре, ни надолу. Започвам да го разглеждам обстойно, не че е някаква особено сложна апаратура. Друсам, блъскам и на третия боен опит от опаковката излизат към 56 таблетки. В този момент решавам да разгледам и етикетчето, което гласи, че захаринът не е произведен от израелци, а от СУИТЛИ. И не е 600 таблетки, а 700. Малко като в оня късносоциалистически виц – и не били компютри, а компоти. Сега таблетките се изсипват в чантата ми, когато те сами си пожелаят.
Прах за пране: на почти всички малки кутии прах за пране има едно парченце, на което картонът е пунктиран. За да е още по-истинско, там се мъдри и пояснителният надпис: „Натисни тук, за да отвориш“. Да, ама не, щото като натиснеш не се случва нищо. Не се случва и на втория, третия и деветия опит. Тогава взимаш ножица, срязваш където ти падне и стигаш до лелеяната субстанция. Или пък взимаш какъвто под ръка нож имаш, може и сатър, и почваш да ръчкаш на указаното място, което се предполага, че би трябвало да се отвори с едно натискане на пръстчето. След което всичко в радиус на три метра става в прах за пране и стоте най-често срещани петна се премахват завинаги, гарантирано.
Бира в бутилки: По подобие на Туборг, Хайнекен и разни други марки пиво, и в България пуснаха такива, дето капачката трябва да може да бъде свалена с пръстче. Дърпаш, чува се красив звук на отваряща се бира и готово. Само че, ако Туборга се отваря точно така, както описах, то българските не се.
Защото в момента, в който нещастният клиент си завре пръста в железния пръстен на капачката, той /пръстенът/ се откъсва, порязва пръста и с това процесът по лесното отваряне приключва. Следва кратък епизод от Спешно отделение, налагане на порязания пръст с йодасепт, марли и лепенки, тъй като е много вероятно да развие гангрена, панарициум и сепсис и човек да си отиде заради едната кофти направена капачка.
А самата бира оттам нататък се отваря като всички останали – с отварачка. Българските отварачки поне още не са опасни за живота.
Бисквити, вафли и пр.: Едно време, когато по българските магазини имаше само вафли Чайка и то единствено по Коледа, да ти донесат разни вкуснотийки от чужбина си беше празник. Като сирене „Президент“, което, за да си го отвориш, трябваше да дръпнеш онази ужасно луксозна червена лентичка. Сега всичко, що става за ядене в България, е опасано с червени, зелени и златни лентички, които трябва да могат да бъдат дръпнати и да ти отворят достъп до продукта.
Пробвайте обаче да отворите едни обикновени бисквити, например, и ще се отчаете и от лентичките, и от живота. Въпросните лентички не мърдат, човек започва да чопли с нокти по целофана, с който /отново/ стерилно са опаковани бисквитите. Понякога и зъбите влизат в употреба, друг път – химикалката. Каквото оръдие на труда имаш под ръка, - него използваш, за да стигнеш до някоя от вече разтрошените бисквити. А лентичката бива забравена.
Носни кърпички: Ето това е едно от нещата, които ме влудяват. Нашите носни кърпички на външен вид го докарват досущ като международните такива. Само че приликите приключват дотук. Защото в момента, в който се опиташ да отвориш елементарното пакетче, дръпвайки лепенката на него, тя се скъсва. А пакетчето остава непокътнато и най-вече затворено.
Има и втори сценарий – заедно с лепенката се разцепва и цялото пакетче, няколко от кърпичките се разхвърчат наоколо, а другите остават залепени на лепенката. Хората правят носни кърпи с дъх на праскови, с нарисувани цветя, сърца и какво ли не, а нашите, не стига, че миришат на препарат за изтребване на хлебарки, ами не могат да бъдат и достигнати. Накрая захвърляш и кърпички, и пакетче и лепенки в първата кофа и си избърсваш носа с тоалетна хартия, за която, между другото, важат същите неща.
Олио: У нас освен бирата, и олиото би трябвало да е юзър-френдли, дето се вика. Дърпаш пластмасовата цифка на капачката и тя се отваря. Обаче това никога не става, защото въпросната пластмасова цифка се скъсва веднага - още като я погледнеш и тя се е разпаднала. След което пак прибягваш до кухненския нож /може същия, с който си отворил праха за пране/, започваш да ръчкаш по пластмасовото парченце, то пада в бутилката, а всичко околовръст бива залято с олио.
След всички тези перипетии какво друго ти остава, освен да си сипеш една бира, ако успееш да я отвориш без да си прережеш гърлото, и да си помислиш за нещата, които са истински, но не съвсем. Както се казва, това е частен случай на нещо по-общо. Вие се сещайте какво.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар