Тъга по изчезващия Истанбул

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Снимка: Явор Ганчев

Авторът я посвещава на изчезващия Истанбул, който му напомня за романите на Орхан Памук. За Явор този град се променя толкова бързо и необратимо, че оставя след себе си една безкрайна меланхолия и носталгия по изчезващите неща. "Това е чувството, което ме обзема всеки път, когато се завръщам там - споделя фотографът - В годините си дадох сметка, че неусетно и неумолимо изчезват пространства и кътчета от града, специални за мен, които съм запечатвал в снимките си и които се връщам да търся, само за да установя, че вече не съществуват.”

Явор Ганчев е наясно, че всеки град е обречен на промяна и отмирането на старите места е неизбежно, но с всяко негово завръщане в Истанбул, се оказва, че улици, къщи, гледки и състояния - безценни находки от ежедневието, постепенно изчезват или се променят. Едно от любимите му места за разходки и снимки – много стар рибен пазар в Бешикташ е разрушен и след това модерно реконструиран и духът му сега съществува само в спомените на фотографа.

Всички фотографии от изложбата са правени преди събитията от 28 май 2013 в парка „Гези“ и за Явор Ганчев са като неизменна част от общото усещане за безвъзвратна загуба, за тъга по изчезващия Истанбул.

В съзнанието ми изникна името на изложбата без въобще да знам, че е толкова разпространено като понятие. На турски е Huzgum. Двоумях се дали да я кръстя така, но после реших, че няма да може да се разбере точно за какво става на въпрос и я оставих „Меланхолия”. Всички големи градове в Турция страдат от това чувство и дори се оказа, че не е само истанбулско усещане. Все пак на мен това ми е любим град и може би затова усещам меланхолията така силно, като ходя там.

През 2010 правиш също изложба, посветена на този град.

Настоящата изложба донякъде е ретроспективна. Като подготвях снимките за нея, прегледах всички, които съм правил в годините. Първите са направени преди 7-8 години. Интересно бе да видя чувствата, които са ме завладявали тогава. Сетих се, че първият досег до Истанбул бе много шокиращ, така както само той може да подейства. Бе една зима около Нова година. Истанбул ми се стори странен, точно като място от 50-те и 60-те години, излязъл от роман на Орхан Памук, като някакъв неореалистичен филм. И снимките станаха такива. През 2010 г. следва за мен втория период, който е много топъл. Преоткрих града като добронамерен и весел. Преди две години, като бях преди събитията в Истанбул, виждам и поетиката, която излъчват. Ето че човек се променя в отношението си към нещо, което му е много любимо. Така, както се променя и самият град. Това е като с жена, в която си влюбен. Има някаква непрекъснато движение на чувствата.

В изложбата ти има сблъсък на стария и новия свят. Самият Истанбул странно събира модерно с традиция. Кое те провокира по-силно – Западът или Изтокът в Истанбул?

Той е толкова космополитен град, че не мога да определя къде започва Изтокът и завършва Западът. Имаше един момент, в който бях стигнал до една улица с четири ъгъла. Бях застанал по средата и всеки ъгъл бе в различен архитектурен стил. Тогава си казах, че не можеш да определиш къде се намираш и в коя епоха си попаднал. Всеки е дошъл и оставил нещо след себе си и си е тръгнал, за да се появи друг. Вижда се динамиката на този град и на хората, които са минали през него.

Уловил си наистина динамиката на настроенията. Кое е най-трудно в правенето на една снимка?

Човек е в някакво настроение всеки път. Първите два пъти, като бях там, се намирах наистина в еуфория. Не можех да спра да снимам. Докато последния път, вече като по-запознат със ситуацията, си оставих повече време за мислене, преди да снимам. Даже наскоро гледах един страхотен филм – „Тайният живот на Уолтър Мити” и чух една страхотна мисъл. Главният герой преследваше един фотограф. Най-накрая го намери на едно място, където той се бе скрил, за да чака да снима най-добрата си снимка – леопард в една планина. И когато животното се появи, фотографът не снима. Когато героят го попита защо не снимаш, фотографът отговори: „Когато съм чакал много дълго да снимам своята снимка, идва момент, в който обектът се появява и ти предпочиташ да не снимаш, а да запазиш мига за себе си”. Покрай това си отговорих и на моето състояние при последното ми пребиваване в Истанбул. Виждах, че нещо наистина се случва там. Спирах, гледах, търсих, но без първоначалната еуфория. Наслаждавах се на момента. Усетих по-дълбоко нещата. Затова е хубаво човек да ходи на едно място по няколко пъти, да го усети и преживее по-силно. Аз винаги изчаквам, преди да направя снимката си. Те си имат период на преживяване. Снимката е добре да отлежи като уиски, да изчака момента си да бъде преработена, защото именно преработването й е половината от нея. И ти трябва известно време да видиш какъв ще е крайният ефект, който ще се получи. От самата обработка й даваш много допълнителен живот. Такъв е процесът при мен.

Колко време ти отне да направиш тази изложба?

Голяма част от снимките лежаха и чакаха да бъдат показани. Когато Здравко и Ангел (от MENAR Film Fest) ми се обадиха да участвам във фестивала им, веднага се съгласих, защото фотографиите бяха готови да се покажат.

Свързан си и по друг начин с Турция. Твои снимки на музикантите от Баба Зула присъстват в официалния сайт на групата. Как стана това?

Случайно. Разбрах, че Баба Зула ще дойдат у нас, а те бяха много свободно настроени към фотографите да ги снимат през целия им концерт. Отделно те бяха поканени на София Филм Фест, когато гостуваше и Вим Вендерс. Баба Зула направиха и афтърпарти, на което присъства и режисьорът. Направиха невероятно шоу и възможността, че мога да ги снимам, бе изключителна. Не се осмелих да се запозная с тях, но им изпратих няколко снимки на мейла и се оказа, че те са ги харесали и ги вкараха в официалния си сайт, което за мен бе първото ми такова признание. Тогава правих първите си снимки и беше страшен кеф.

С пътуванията си. Като си избера някое място и тръгвам. Случвало се е да бъда на някакво прекрасно място, но да не мога да снимам, а да запазя емоцията само в съзнанието си.

На концерти например всички вадят фотоапарати и телефони да снимат. А остава ли усещането, че са били наистина на самото събитие...

Това ми е пречило. Вече знам, че веднъж отивам на концерт по работа, а друг път за удоволствие. Като ги смеся нещата, нито съм направил кой знае какви снимки, нито пък съм усетил шоуто. Готината снимка изисква съсредоточаване. Преди време снимах на един определен режисьор спектаклите – Лилия Абаджиева. Снимах на генерална репетиция и после като гледах спектакъла, сядайки в салона, все едно за пръв път виждах постановката. Колко различно е едното и другото. Не може да съпреживееш на сто процента събитието, докато го снимаш.

По-скоро почти нищо не съм снимал. Тепърва очаквам. Има толкова много места, които искам да видя. Наситих се на Америка, където бях доста време. Това бе първото ми силно желание. Направих всичко възможно да я разгледам почти цялата. Предстои Африка, Азия, навсякъде... Има места, на които попадаш неочаквано и усещаш невероятна атмосфера. Но не бих снимал София. Тук съм роден и виждам как се променя. А това не ми харесва. Затова пък, ако дойде някой чужденец, може би ще намери нещо изключително, което да фотографира. Аз имам отношение към този град. Трябва да ходиш на някои места инкогнито, необременено.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase