Въпросът с родословието на Атила е един от най-слабо проучените. Причината за това несъмнено е в прокараната още през ХVІІІ в. и ХІХ в. в историческата наука германофилска теза, че хуните са разнопосочни банди и пълчища, без общо командване, без държавен ред и не знаели как се превземат крепости с машини. Те нямали стратегия, а само атакували за плячка. Някои учени дори не се посвениха да обвинят византийския историк от V в. Приск Панийски в лъжа, защото бил написал, че хуните атакували гр. Наис (Ниш) през 447 г. с таркани и костенурки.
Що се отнася до въпросa за изследване на династия при хуните, той дори не е поставян на дневен ред, независимо, че още през VІ в. готският историк Йордан пише, че дори в ранният си период към 375 г. били под властта на един владетел (Баламер, Баламбер)...
Почти всички европейски модерни учебни помагала фиксират, че в периода ІV в. и V в. от н.е. хуните нямат никакъв принос в Европа и разглеждат последната като „римо-германски синтез”.
Изобщо, както отбелязва с удивление американският историк Ото Менхен-Хелфън, в издадената посмъртно (ум. 1969 г.) през 1973 г. в Калифорнийския университет негова монография „Светът на хуните”, немските професори и съветските историци се отнасят към хунското минало с такъв негативизъм, какъвто – според историка – не се забелязва дори в протоколите на богословите по време на Халкедонския събор от 451 г., при условие, че по това време хуните стигат дори до Париж.
Американският историк прави една тъжна констатация: за хуните се повтаря едно и също, още от времето на Едуард Гибон (1737-1794) и никой европейски изследовател не се е постарал да подходи към тази проблематика обективно като учен и без традиционната хунофобия.
Пресен пример е книгата за хуните от 1948 г. на Томпсън, в която той обявява, че те дошли неграмотни и неграмотни си отишли от Европа, че не знаели да правят никакви оръжия, че Атила не е водил дипломация, а пращал разни посолства за да проси дарове; че другите народи им строяли бойните машини и т.н. В завършък, в духа на старата теза за „германо-римски синтез”, Томпсън констатира, че хуните нямат никакъв принос в Европа, освен, че ускорили създаването на визиготската държава в Тулуза и готската по-късно в Италия...
В историческата наука, както знаете, угодно се е настанила фразата „велико преселение на народите”, чиято цел е изобщо да елиминира „хуно-българския въпрос”. Вследствие на това, независимо от такива късно-антични историци от края на ІV в. като Евнапий, които пишат, че готите напуснали (подгонени от хуните) разположената на територията на Скития своя държава и нахлули като бежанци в Панония и на Балканите, в официозните модерни учебници може да прочетете небивалици: грандиозната бежанска вълна на готите, е преиначена едва ли не като тяхна военна инвазия над Рим...
С две думи, ако не беше излязла през 1973 г. в Калифорния монографията на Ото Менхен-Хелфън „Светът на хуните”, и досега нямаше да имаме що-годе обективно изследване по тази тема. Не че книгата на Хелфън не търпи редакции и критика, но все пак никой учен не се бе постарал до Хелфън да проведе обективно изследване на хунското минало до 469 г.
По въпроса за произхода на хуните Хелфън отрича руската версия (тя всъщност е изказана като мнениe много преди 1900 г., когато Иностранцев я превръща в панацея за руското евразийство), че има приемственост между монглоидите Hsiong-nu и европейските Huns.
В Х глава на своята книга Хелфен стига до констатацията, че известните при летописеца от ІХ в.Теофан „уногундури“, които са българи, са дали произход на хуните.
Хелфен е убеден, че има отделен народ хуни, но той носи името „българи“, с което повдига въпроса за произхода на името хуни и как то е станало общо име на военния съюз, организиран от българите.
Повдигнатите от Хелфен въпроси за името „хуни“ и за произхода на българите, които организират „хунския военен съюз“, не са доразвити от науката след 1973 г.
Въпросите са два:
а) Какъв е произхода на името „хуни“ ?
б) Как българите организират военен съюз, чието име става „хуни“? Тоест, как отделните народи в този съюз, чиито имена са упоменати в летописите на Амиан Марцелин, Приск Панийски, Тавстос Бузанд, Прокопий Кесарийски, Агатий Миринейски, Йордан и др., са организирани от българите (утигури и кутригури) във военен съюз, приел името „хуни“ като общо?
Кои са тези народи?
Още Амиан Марцелин през ІV в. пише, че „Витимир, избран след неговата (на Херманарих – бел. К.М.) смърт за цар (на източните готи – бел.К.М.), оказа за известно време съпротивление на аланите (аланите са едни от първите в хунския съюз – бел.К.М.), опирайки се на друго племе от хуните, които той за пари привлече в съюз към себе си ” (ХХХІ.3.3.).
Според Приск от V в. акатирите и сарагурите са хунски племена, а около Дунав хуните са включили в своя военен съюз „амилдзури (готите –амали на Валамер и Теодорих), итимари, табосури, биски (траките-беси) и други”.
Според арменския историк от V в. Тавстос Бузанд в хунския съюз са „пох, таваспар, хечмах, ижмах, гати и глуар, гугар, шичб и чилб, и баласич и егерсван...” (кн.ІІІ, гл.VІІ). Допълнително са посочени масгути (масагети) и алани (кн.ІІІ, гл.VІІ ). Тези имена са известни и от „Арменската география от VІІ в.“ („Ашхарацуйц“) на Анани Ширакаци, с изключение на „гати и глуар”, т.е. готите и герулите (елуар).
След смъртта на първородния Атилов син Елак, командването върху голяма част от хунските народи (без гепиди и остроготи), поема вторият син Денгиз и летописеца от VІ в. Йордан упоменава, че под властта му са „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Денгиз се застъпил и за „садагиите” (явно славяни, от „сад”, градинари), народ, който готите притеснявали.
Агатий Миринейски, писал през втората половина на VІ в., отбелязва: „Хуните някога обитавали около тази част от Меотийското езеро (Азовско море – бел.К.М.), която била обърната на изток и живеели северно от р. Танаис (Дон- бел.К.М.), както и другите варварски народи, които обитавали в Азия зад Имейската планина (според античните и късно-античните географи Азия е започвала веднага на изток след р. Дон, това е била азиатската част на Сарматия; пак според тях, цялата планинска верига от кримския Тавър, през Кавказ, през месопотамския Тавър до Памир, е било една планина – бел.К.М.). Всички те се наричали хуни, или скити. По племена били различни и едни от тях се наричали котригури, други утигури, някои – ултинзури, и вуругунди” (кн.V,11).
Сироезичният автор, известен като Псевдо-Захарий Ритор, описва през 555 г. 13 народа по земите на север от Кавказ, между които и българите. По-голямата част от изброените (ауангур, аугар, сабир, бургар, кутаргар, хазар, дирмар, сирургур, баграсик, базгун, кулас, абдел и ефталит) са пост-атилови хуни. Интересното е, че и този автор, подобно изброените дотук, не познава племе с етноним „хуни”(?).
Мимоходом църковния историк от ІV в. Филострог пише, че хуните произхождат от неврите, а религиозния гот от VІ в. Йордан, разказва суеверна легенда, че техните майки са им вещици. Единственият, който е дал изчерпателна генеалогия за хуните е Прокопий Кесарийски от VІ в.:
„В древността огромен брой хуни, които тогава наричали кимерийци, живеели по тези местности, за които стана дума, и един цар стоял начело на тях. После над тях властвал цар, който имал двама сина, от които единият се казвал Утигур, а другият – Кутригур. Когато баща им починал, двамата си поделили властта и нарекли поданиците си по свое име. И по мое време едните се наричаха още утигури, а другите – кутригури. Всички те живеели на едно и също място, имали едни и същи обичаи и начин на живот, и не общували с хората, които били на западната страна на Меотида (Азовско море - бел. ред.), защото те никога не били ходили отвъд тези води и нямали представа, че могат да ги пресичат; имали някакъв страх от това толкова лесно начинание и даже не се опитвали да пробват. На отсрещната страна на Меотида и до Черно море живеели така наречените готи-татраксити […], значително встрани от тях били готите-визиготи, вандалите и всички останали готски племена. В предишните времена те се наричали също скити, понеже всички племена заели тези места се наричали с общото име скити, а някои били наричани савромати, маланхлени. По техните разкази, ако легендата е вярна, един път няколко млади кимерийци гонели с техните кучета сърна по време на лов, но тя навлязла във водата. Младежите обладани от хъс, обхванати от страст или пък подведени мистериозно от волята на божество, се втурнали след сърната и заедно с нея стигнали до отсрещния бряг. Там преследваното животно в миг изчезнало [Кой може да каже как е било точно? Според мен, животното имало само тази цел да причини нещастие на живеещите по този бряг варвари.], но младежите, които претърпяли неуспех в лова, успяли в друго: открили неочаквани възможности за битки и трофеи. Върнали се те възможно най-бързо при своите и уведомили всички кимерийци, че водите не са пречка и са преодолими. И тогава целия народ се въоръжил и преминал на отсрещния бряг. По това време вандалите се били изнесли от тези места и се утвърдили вече в Либия, а визиготите се заселили в Испания. Тогава кимерийците внезапно нападнали живеещите по тези равнини готи и много от тях убили, а другите обърнали в бягство. Онези, които можели да бягат, взели децата и жените си и напуснали родните си места и през р. Истър (Дунав – бел. ред.) стигнали до земите на римляните. Те причинили в началото доста зло на живеещото тук население, но след това с позволението на императора се заселили в Тракия“ (Прокопий. Войната с готите, кн.ІV.5).
Дали в това сведение, че хуните произхождат от кимерийците не се крие загадката за произхода на името „хуни“?
През 1993 г. проф. Асколд Иванчик, на основата на нов, критичен прочит на асирийските клинописи посочи, че кимерийците са обитавали земята, където днес е „Северна Армения и Южна Грузия.“ И от тук нападат през 714 г. пр.н.е. Урарту.
От VІІІ в. пр.н.е. до VІ в. пр. н.е. кимерийците са военен хегемон в региона на Предна Азия, Месопотамия и Анатолия. Военните им набези стигат до Лидия и Йония на запад в Мала Азия.
Дали пък не е възможно самите урарти да са нарекли кимерийците с името „хуни“? За целта бе необходимо да се обърна към античната история на Урарту (=Бийан, Бунд) и да потърся в асирийските и урартските клинописи отговор.
Думата "хини (ли)" в урартския език има две значения: едното е "син", в смисъл урартския цар около 780 г. пр.н.е. Аргишти І е син (= хини-ли) на Менуа, предишния цар.
Но самият Аргишти създава на левият бряг на река Аракс крепостта "Аргиштихинили".
.jpg)
Тeзи "хини-ли", които живеят в тази огромна крепост-град, какви са му на Аргишти?
Явно не са му всичките деца, нали? Тоест, думата „хини“ („ли“ е афикс) е имала още едно значение, освен „син“ и то е било „поданик, зависим, подчинен“.
Затова ли българите са нарекли всички свои подчинени „хуни“? На този въпрос ще търси отговори заедно…
Към 643 г. или 639 г. пр.н.е. урартския цар Сардури ІІІ, предвид на военната си слабост, доброволно признава върховенството на Асирия и се именува "син" на асирийският цар. Тоест, видно е, че думата "син" (хини-ли) в урартският език, освен семейно значение, е имала и значение близко до горепосочените, в случая "зависим, подчинен". Все пак, Сардури ІІІ, след като се именува "син" на царя на Асирия, демонстрира външно-политическа зависимост.
Живеещите в града на Аргишти І, т.е. в Аргиштихинили, са в същата зависимост (хини-ли) към създателя на града.
С други думи, кимерийците, които към VІ в. пр.н.е. губят своята мощ в Анатолия и се завръщат в родината си Гамирая („северна Армения и южна Грузия), са били приемани на път за там и в поселища на пост-урартците (бундур), които също през VІ в. падат под зависимостта на Мидия.
Едно от тези селища е било Занави и данните са съхранени в грузинското съчинение от V в. „Мокцевай Картлисай”: „Тогава дойде отделилото се от халдейците войнствено племе хони и измоли от владетелят на Бундур място за заселване и като даде данък, се заселиха в Занави. И владяха тези земи, плащайки данък, и тази местност се нарича Херки” (гл. І, пак там).
.jpg){kind=logo}
Превода на думата „гамир“ (кимерийци) на др.иран. е „конен отряд“ (И.М. Дяконов). Превода на „конен отряд“ на скитски (οὐαδτόβαλος) е „бал“ (А. Иванчик). Дали сме близо към истината за произхода на името „българи“?
Земите на север от Урарту, както казахме, явно са били кимерийски през VІІІ в пр.н.е., но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”.
Тоест, преносът на този топоним „Гур“ от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птолемей от ІІ в. от н.е.) и бил извършен след края на ІV в. пр.н.е., когато в дн. Грузия се появяват иберските племена и това явно води до миграция на кимерийци/хони и урарти/баян на север от Кавказ.
Биайн (Биайнили, Биайнид), е всъщност самоназванието на Урарту, както стана ясно при разчитането на урартските клинописни надписи. Урартийците наричат царството си Биайн (оттук е произхода и на българската дума „Баян“), откъдето идва и арменския топоним Ван (Վան).
Изглежда към VІ в. пр.н.е. кимерийците получават две външни названия. „Хини“ (хони, хуни) от урартите и „бал“ от скитите, които те са атакували на север от Кавказ.
В епоса от началото на ХІІІ в. на персийския поет Низами „Искандер наме“ съществува интересна легенда за произхода на българите. Според нея още по времето на Александър Македонски имало двама воини „Бун и Гар”, които се разболяли неизлечимо и били изоставени в една пещера, която се казвала Болгар. Те обаче не умряли, а оздравяли и решили да се нарекат по името на пещерата, т.е. българи.
.jpg)
Интересното в тази легенда е, че „Бун“ е етнонима на урартите, а „Гар“ е онзи топоним „Gu/Qu-ri-a-ni-a” до Урарту от VІІІ в. пр.н.е., който през ІІ в. от н.е. Птолемей фиксира вече на север от Кавказ.
Низами Ганджяви в началото на ХІІІ в., според волжко-българската компилация „Барадж тарих”, бил преписал тази легенда за произхода на българите от Бун и Гар, от епоса от ІХ в. на българския автор на дастани Микаил Башту…
(1).jpg)
В 609 г. пр.н.е. вавилонците нападат за първи път земите на Урарту, а през 606 г. атакуват някаква "област" на територията на Урарту, която е наречена "Дом на Хануни", която е до езерото Ван...
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар