Наричам се емигрант в своето родно място.
Заобикалящото настояще,също така и предполагаемото бъдеще ме карат да се чувствам така, че направо ме накараха и да емигрирам.
С ръка на сърцето си признавам,че по-тежка раздяла никога не съм преживявала. Дори когато живях с майка ми преди десет години,далеч от България, което беше първият ми емигрантски подвиг - в името на по-доброто бъдеще. Далеч от родното, през цял океан от София, от родната ми къща. Но и тогава мъката, която ме боцка в сърцето не беше толкова силна.
Сега, когато съм в България много повече боли да се чувствам емигрант всеки ден.
Много боли да веем всички заедно табелки с надписи - "ОСТАВКА", "Мафия" и "Вън".
Много боли под жарко лятно слънце,през юли и август да веем тези надписи, много боли и под дъжд и сняг да го правим. А няколко етажа по-нагоре да се затварят прозорци с нова дограма, изолираща шума отвън, и да се питат - "Е*ати лумпените, не им ли па писна на тия да викат по цел ден отпред?!" 
Много боли такъв кошмар да бъде ежедневие.
Още повече боли при мисълта, че след този кошмар няма да се събудим, да избършем чело да си кажем по-спокойно, че е било само сън и да се приготвим за деня. 
Боли и при мисълта, че край на този кошмар не се и задава. Нали, ако помислим, че случващото се е някаква буря и логично след бурята счупените клони се разчистват,грейва слънце и всичко си е по местата..., ама такова хубаво бъдеще дори и в съня не може да се види.  
Затова продължаваме ден подир ден да сънуваме спокойствие и да се будим на сутринта в кошмарната реалност.
Затова всеки от нас рано или късно, проклинайки II-ри терминал ще тръгнем по една пътека. И за съжаление друг изход няма да има.
Със сълзи на очи и куфари със свръх багаж, лисвам канче с вода пред входната врата и се изпращам към втория терминал. На прощаване. 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: