Втората световна война оставя следата си като най-смъртоносните 6 години в човешката история. В този извратен карнавал на смърт и унищожение две различни събития се открояват с гротеската си. Едното е Холокоста, първият ''индустриализиран'' геноцид. Второто е Хирошима – първата атака с атомна бомба, случила се преди 70 години. 

Несъмнено жестокостта на Холокоста е несравнима. Но облакът с формата на гъба от Хирошима остава ясен символ на възможността за секунди да се заличи един град от лицето на земята. И сякаш не е достатъчно - няколко дни по-късно е повторен ужасът и в Нагазаки. 

Този нечовешки кошмар не доведе обаче до забраната на ядрените оръжия. Дори след споразумението за неразпространение на ядрени оръжия, Израел, Пакистан, Индия и вероятно Северна Корея успяха да се сдобият с атомни бомби.

70 години по-късно "Гардиън" се срещна със 76-годишната Юкико Накабуши, една от оцелелите от бомбата, известна като ''хибакуша''. В нейните спомени е ярко запечатан образът на ужаса. 

За оцелелите като нея идният петък ще съживи истинска палитра от болезнени спомени – от ужасните рани, на които е станала свидетел, до ужаса да види смъртта на майка си. Но същевременно ѝ дава още повече сили да се бори още по-яростно срещу ядреното въоръжение. 

Днес Накабуши си спомня поредицата от събития, които я спасяват. Това, че в момента на атаката е била в детската градина и е била предпазена от радиацията, после успяла да напусне сградата точно преди да се срути, макар и само на миля от мястото на удара. 

Тя разказва, че следващото нещо, което успяла да си припомни, е как стои до останките на своя дом, виждайки как дядо ѝ помага на нейната баба да се спаси от руините. Майка ѝ обаче не е имала този късмет. Била е твърде близо до експлозията и веднага е била изложена на радиацията. 

Въпреки това 6-годишната тогава Юкико се отправя с остатъка от семейството си към предградията на града, сблъсквайки се с разрушени къщи и пострадали хора, покрити с пепел, с изгаряния. ''Сякаш виждахме армия от духове'', споделя тя. 

В края на краищата те намират подслон. ''Миришеше ужасно, ранени хора питаха за вода. Но ни бяха казали да не им даваме, защото те биха умрели след първата глътка, което беше и самата истина'', продължава зловещия си разказ Накабуши.

"Постепенно стоновете заглъхваха и хората един по един умираха. Моята майка умря до мен, без да го забележа, на 8 август. Тя си отиде на 31, без да види баща ми или брат ми". 

Веднага след бомбените атаки в Япония е витаело мнението, че въпреки това ситуацията е по-добра от война.

''Да ядем и да живеем беше мисията ни - ден за ден. Въпреки бедствието, сигурна съм, че не бях единствената, която си мислеше: "По-добре е от войната!". 

За 76-годишната днес жена събитията след 6 август 1945 г. белязват живота ѝ, както и на хиляди като нея. Тя се вижда като една от щастливките – след като се завръща в Хирошима и живее с  баща си и доведената си майка, на 25 години се омъжва и се мести в Осака. Ражда 3 деца, всичките вече над 40. За много други обаче борбата за живот продължава дълго след бомбардировките, войната за тях никога не приключва. 

Години след това жертвите се сблъскват с дискриминация в обществото. Работодатели отказвали работа на ''хибакуша'', много жени са били изоставяни, защото партньорите им са се страхували, че те няма да могат да родят здрави деца.

"Всички от поколението на родителите ми ни повтаряха да не казваме, че сме хибакуша, защото може да повлияе на възможността ни да се омъжим", казва Накабуши.

''Не искам да си го спомням отново. Никой в света не бива да преживее нещо такова. На всички ни е ясно, че атомните бомби са най-голямото зло. Войната взима невинни жертви навсякъде. Да живеем в мир е най-щастливото и ценно нещо за човечеството", завърша разказа си Накабуши.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

• Хирошима
• атомна бомба
• 70-годишнина