Когато Джордж У. Буш постави Иран в прословутата си „ос на злото” след атентатите срещу Световния търговски център и Пентагона, очакванията бяха, че Вашингтон рано или късно ще тръгне на военен поход срещу Техеран. Засилващите се подозрения за настойчиви опити на иранската власт да се сдобие с ядрено оръжие също подклаждаха огъня.

Но Буш така и не посмя да атакува Иран. Наследникът му в Белия дом Обама пък направо изключи подобна възможност, залагайки на дипломация. Причините, разбира се, са много и комплексни, но има една, която няма как да не е сред водещите – военната мощ на Иран. 

Въпреки изолацията, оръжейното ембарго и санкциите, иранската армия се развива с темпове, които й отредиха място в челото на света по численост, подготовка и дори технологии.  Не случайно през седмицата американският военен министър Робърт Гейтс призна с половин уста, че въоръжен удар по Иран ще бъде „само краткосрочно решение на проблема с ядрената му активност”. Според Гейтс атака ще обедини ислямската република и ще я направи още по-опасна.

Едно от най-големите предимства на иранската армия е, че за нея не се знае кой знае колко. Подобно на Северна Корея, Иран държи на секретността и залага на демонстрация на сила чрез показни тестове и учения. И все пак данните за иранската военна мощ са достатъчни, за да имат американците едно, че и две, наум.

Възходът на модерната иранска армия се свързва с идването на власт на династията Пахлави в периода между Първата и Втората световна война. Възкачилият се на трона Реза Шах Пахлави изпраща стотици офицери в европейски и американски военни академии. В Иран пък пристигат чуждестранни специалисти, които да обучават войските. В този период започва и създаването на иранските военноморски сили.

След Втората световна война до ислямската революция (1979 година) Иран постепенно се нарежда до големите, като дори участва в редица мироопазващи операции на ООН. Военната индустрия на страната е ограничена до сглобяване на вносни оръжия и техника на иранска територия. Основни доставчици са САЩ, Великобритания, Франция, СССР.

Иранските инженери правят хеликоптери, бойни самолети, ракетни установки, танкове по чуждестранен образец. Отделно се внасят огромни количества готови оръжия. Само между 1971 и 1975 година последният шах на Иран Мохамад Реза Пахлави поръчва бойно снаряжение за умопомрачителните за онова време 8 милиарда долара, и то само от САЩ.  

Революцията през 79-а година променя много неща в Иран, но константа остава твърдата позиция на армията като пазител на властта и защитник на режима.

Създава се Ислямският революционен гвардейски корпус, наброяващ 125 000 души. Неговата задача е на всяка цена да пази новата система от външни и вътрешни врагове и да брани революционните ценности. Корпусът е с широки правомощия и отделно командване от централната армия. Отговаря единствено и само пред върховния духовен лидер – аятолаха.

С идването на власт на бившия гвардеец Махмуд Ахмадинежад (настоящият президент на Иран) „армията на режима” получи и достъп до редица министерски места, до мащабни икономически проекти и прочее. В общи линии корпусът има пълен контрол върху държавата.

Назад във времето този мощен обръч от верни до смърт на режима бойци на практика поема отговорността за военното бъдеще на Иран. Революционният корпус организира развитието на независима военна индустрия, която да пребори ембаргото, наложено от САЩ след свалянето на шаха.

С други думи, „като не можем да внасяме, ще си направим сами”. Вече разполагащи с огромно количество модели за пример, иранските специалисти постепенно разработват ирански копия и модификации на автомати, ракети, танкове, хеликоптери, изтребители.

Като прибавим вербуването на чуждестранни експерти и контрабандата на нови технологии (всичко си има цена, особено когато става въпрос за петрол, какъвто Иран има в изобилие), без изненада установяваме, че постепенно иранската оръжейна индустрия се изкачва до високи нива на качество. От 1992 година Иран произвежда свои танкове, бронетранспортьори, радарни системи, балистични ракети, бойни кораби, подводници, изтребители.
  
Една от гордостите са ракетите „Шахаб” с обсег от 300 до 2100 километра. Последната разработка Shahab-3 има капацитет от 1400 бомби.

В последните години се забелязва и значителен напредък по отношение на безпилотните самолети. През 2006 година подобен летателен апарат прехванал и следял американския самолетоносач USS Ronald Reagan цели 25 минути, без да бъде забелязан, и се завърнал необезпокоявано в базата си.

Ако говорим в цифри, колкото и приблизителни да са те, Иран разполага с минимум 1613 танка, 640 БТР-а, 876 ракетни установки, над 2000 хеликоптери и изтребители, 65 бойни кораба, 3 подводници. По-лекото въоръжение, естествено, е в далеч по-големи количества.

При това бюджетът на армията тази година беше увеличен над два пъти до 18 милиарда долара, което навежда на мисълта, че процесът на въоръжение ще продължи с пълна сила.

Що се отнася до човешкия ресурс, иранската армия е на осмо място в света със своите 545 хиляди редови военни. Още 650 хиляди са в запас. Към тях трябва да прибавим и поне половин милион активни членове на доброволческите милиции „Басидж”, чийто общ брой членове е 12,5 милиона души (данни на иранската държавна осведомителна агенция), в това число 5 милиона жени.  Добър ресурс.

Та кой щял да напада Иран?

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

• Иран
• Махмуд Ахмадинеджад