Не знам дали заради големите ми очаквания, или заради предишните ми представи за литературното произведение, но вчерашното представление „Андормаха“ по Ран Расин не ме възхити.

Разбира се, не ме и разочрова, но предполагам, че това не е особено розова констатация, когато говорим за един от гвоздеите на тазгодишната програма на „Варненско лято“.

Големите ми очаквания се дължаха главно на три причини.

Първата, разбира се, са авторът и произведението. Жан Расин е френски драматург – неотделима част от тримата велики на 17 век (с Молиер и Пиер Корней). Всъщност, именно пиесата “Андромаха” му отрежда запазеното място на класик още докато е жив.

Втората причина е, че режисьор на постановката е Деклан Донелан – едно от най-големите имена на европейския театър в момента, работил за Кралския Национален Театър и Кралската Шекспирова Компания във Великобритания и първият театрален режисьор, поставял балет в Болшой театър в Москва („Ромео и Жулиета”) от 1938 г. досега.

Заедно със сценографа Ник Ормерод през 1981 г. основа театралната компания Cheek by Jowl, в която разработват собствен метод на работа. Деклан Донелан е един от режисьорите, които създават собсвено и много авторско сценично изкуство.

Третата причина е, че артистичен директор на театъра, който гостува с “Андромаха” - C.I.C.T. /Буф дю Нор - е Питър Брук.

Така, заредена с надежди, влязох в залата да гледам спектакъла...
Пиесата разказва историята на Андромаха – жена на Хектор, която след Троянската война става пленница на Пир – син на Ахил (убиеца на мъжа й). Там тя е със сина на Хектор – Астианакс. Присъствието им в двореца обаче води до пагубен край.

Всъщност, самата история представлява нескончаема любовна верига, в която има само страст, но няма споделеност. Никой не отвръща на чувствата на възлюбения си и никой не е безразличен.

Страстта бавно минава през отчаяние и прераства в разрушителен гняв, граничещ с омраза. Желанието да получиш онова, което искаш и да излезеш победител напълно завладява персонажите и те стават по-жестоки към тези, които обичат, отколкото към смъртните си врагове.

Отмъщение, желание любимите им да изпитат същата разкъсваща болка ги обзема и започва да пали кръвта им и да впряга всичките им сили за злодеяния.

Тази изключителна страст, от която е изтъкана “Андромаха” обаче не е пресъздадена от Деклан Донелан като трагедия, а всъщност по-скоро напомни мелодрама.

Декорът – минималистичен, осветлението – иззключително семпло и значещо, отвеждаха навътре – в онова, което се случва в душите и мислите на персонажите.

Самите актьори от самото начало играеха изключително органично и изговаряха и артикулираха съвършено архаичния френски, опитвайки се да му вдъхнат нов живот и нови смисли (издигането на текста до най-важен елемент от театъра видяхме както тук, така и във "Великият инквизитор")

Емоционалността обаче е онази плоскост, която впоследствие канализира цялата мощна енергия на играта и думите в посоката на прекаления драматизъм.

Изричането на монолозите и диалозите с толкова много жестове, мимики, приповдигнат тон и сълзи в очите тласна постановката към стилистика близка до сапунената опера. И ако в началото вечно разплаканата и ужасена като тигрица в плен Андромаха и леко истеричната и луда Хермиона са добре намерени и аргументирани трактовки на образите, към края всичкото крещене и плач идва малко в повече.

Разбира се, става дума за субективен поглед. Но, лично за мен, сред достойствата на пиесата са споменатите образи, съвременното четене и интересните актьорски и режисьорски препратки, които насочват към други трактовки на мита за Андромаха, например – тази на Еврипид.

 "Андромаха" е в театър София на 6 юни от 19.00 часа.

Вижте откъс от представлението...  

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: