Ние много отдавна сме установили, че Явор ни харесва. Откакто стигнахме до това заключение, следим много изкъсо всичко, което той прави и веднага си записаме в малкото черно тефтерче всяка негова стъпка.

Тефтерчето неслучайно е черно - първо, защото свързваме този цвят с Явор толкова безусловно, както червения - с лицето на редакторката на Dnes.bg, когато получи поредното еротично писмо от полудял фен, но това е друга история.

Важното е, че тази седмица в салона на театър 199 се смяхме с най-зловещия си смях на веселия черен хумор в кабарето-ноар, което гледахме.

Спектакълът се казва "Старицата от Калкута". Режисьор е Явор Гърдев. Във всичките десетки роли в различните скечове се изявяват любимите ни и плашещо талантливи Снежина Петрова, Захари Бахаров, Вяра Коларова и Малин Кръстев.

Такова удоволствие отдавна не бяхме изпитвали. А ето и интервюто с Явор Гърдев, което също си е удоволствие и добра прелюдия към представлението, което е време да гледате. Особено ако си падате по черния цвят...

За какво става дума в „Старицата от Калкута”?

„Старицата от Калкута” е представление, което се състои от малки пиеси на Ханох Левин – миниатюри и скечове, които са писани отделно и независимо един от друг през годините и са обединени от мен в едно представление.

Това е едно черно кабаре – кабаре ноар, в което всичко е много комично и абсурдно. Драматургията обаче, независимо от смеха, остава доста сериозна. Чрез веселието тя сякаш се опитва да ни изгради някакъв имунитет в стоенето срещу смъртта. Чрез назоваването на вътрешните ни страхове и обсесии, тя сякаш се опитва да ни освободи и еманципира от тях.

Ханох Левин е автор, който работи в нео-абсурдистката традиция, така че парадоксалните ситуации, които той използва, винаги съдържат някакъв съществен екзистенциален въпрос, който обикновено е свързан със смъртта или със загубата на смисъл в съществуването.

Интересното при него обаче е, че в крайна сметка пиесите му нямат депресивен ефект, въпреки че като цяло са песимистични. Ханох Левин, в своя песимизъм, е един изключително игрови човек. Затова представлението е сериозно, но по един особен, алтернативен начин - не с натрапчива сериозност, а по-скоро с един болезнен, но вицов ъгъл към живота, който те кара да разбираш всичко, да разбираш трагедията на живота, но въпреки това - да стоиш на здравословна дистанция, да можеш да се освобождаваш от това напрежение.

Той не пише просто скечове за развлечение, а с изключително находчиви похвати постига особен тип чувство за хумор, което съдържа в себе си и тъга.

Можеш ли да разкажеш някой от скечовете?

Не, те няма как да бъдат разказани. Всъщност сюжетът е някак на нивото на езика ни, странната взаимовръзка между фразите, и когато историите се преразказват, губят ефект, защото не случката в тях е важното, а абсурдът, който се образува в резултат на говоренето. Абсурдът много трудно се преразказва. Това е все едно да преразкажеш Бекет – абсолютно невъзможно.

Ти още от ранните си предствления се занимаваш с проблемите на страха, смъртта и любовта. Сега тази линия като че ли не е променена...

Като погледнеш реално, световната литература и драматургия общо взето и те предимно с това се занимават. В крайна сметка, това са големите теми. Важните пиеси могат да минават през ежедневни ситуации, но в крайна сметка те се занимават винаги с някаква по-голяма проблематика, която обикновено е матафизическа, или ако не е, то пак по някакъв начин се занимава с това как осмисляме същестуването си, осмисляме ли го въобще и можем ли или не можем да се справим със своята крайност, със смъртта.

Това са темите на голямата драматургия, голямата романистика и въобще – на хуманитарната сфера.

Ако тези теми не съществуваха, а това все пак са базовите питания – за битието и неговата крайност - нямаше да съществува и културата в този й вид. Въпросът е там, че има автори, при които това е по-изострено, други, при които то е притъпено и трети, при които тази изостреност на усещането води до развитието на странни, алтернативни поетики.

Този тип отношение абсурден подход към театралната игра е много важен за мен, защото той носи в себе си една съвременна осезаема ирония, на базата на която възниква хуморът. Тук той не възниква само на базата на смешните ситуации, а и на езиковите и логическите пропадания.

Хуморът е много сложно и деликатно нещо и много лесно убягва. Този тип хумор, който се опитваме да постигнем тук, не гледа на света през някакакви маски, а третира хората по некуртоазен начин, разлобличително. Тогава се снемат защитите, които социалните конвенции изграждат, и с които човек се осигурява срещу агресията на външния свят.

Ти ходиш ли на театър?

Ами, ходя на театър, но от година на година все по-малко. И по-избирателно..

Доколко е открит българският театър? До колко е ситуативен и доколко – искрен?

Според мен българският театър не може да бъде оценяван като цяло. Той има своите частни случаи, и всъщност се състои от множество такива, които имат малко общо по между си. Българският театър е разпаднат на индивидуални случаи и ситуации.

Все пак има някакви тенденции и общи за мнозинството постановки качества...

Ами да, като че ли има някакви тенденции. Типът театърът, който аз харесвам, може да се каже, че определено стои встрани от общата продукция. Основният поток у нас работи все още в патетичен ключ, тоест - през ключ на отъждествяване, в който не е включена модерна ирония. Когато я има иронията, патосът някак се отрезвява и представленията стават по-зрели и сериозни. И отношението към живота е по-трезво.

А когато е засилен патосът, което се предполага от нашите театрални навици, или пък изцяло е снет - както в комедиите, нещата са доста улеснени и напълно предвидими.

Аз си мисля, че светът принципно ни се явява в трагикомични конфигурации. И те са най-интересните за изследване, защото чистата трагедия предполага много висока степен на отъждествяване с проблеми, които са екзистенциално познати, но все пак някак високопарно суетни. Затова е много трудно сега да се направи антична трагедия – аз съм се опитвал да правя и знам това.

Съвременният човек преживява трагедията на битието по някакъв начин през ключа на нелепостта. Ако използвам и аз един парадокс, на съвременния човек повече му тежи лекотата на битието, отколкото тежестта. И, ако сте забелязали, има една тенденция в киното - някъде от началото 90-те насам, която преобърна изобщо концепцията за „сериозност”.

Това, което стана всъщност след „Криминале” на Тарантино, е, че се обърна перспективата на възприятие. И ние започнахме да гледаме на персонажите по един неромантичен начин, те вече не са герои.

Но дегероизацията им не ги прави несериозни и недостойни за внимание. Кино-персонажите вече попадат в крайно идиотски ситуации, но въпреки всичко отношението ни към тях остава по някакъв начин сериозно, симпатизираме им. Това отношение вече не е само комично, или само трагично, а е смес от двете – трагикомично.

Коя българска постановка ти хареса последно?

”Сътресение” на Мариус.

Когато поставяше „Крум” знаеше ли ,че ще правиш още нещо на Ханох Левин?

Не. Прочетох скечовете малко по-късно. По време на репетициите на „Крум” се изостри любопитството ми към Левин и се заинтересувах от другите му текстове.

Първите ти постановки не предизвикаха и половината от интереса към „Пухеният”, или „Крал Лир”. На какво, според теб, се дължи растящият интерес към теб и театъра, който правиш? На това, че ставаш по-комуникативен, или на това, че си станал по-известен?

Надявам се, на това, че ставам по-добър. Всъщност, аз станах известен, благодарение на представленията, които направих, а не обратното. Известността не пълни салоните. Даже в България е напълно доказано, че рекламата не способства чак толкова много за посещаемостта на представленията.

За това способства главно добрата мълва. Тоест - някой отива и казва на някой свой познат, че е гледал нещо, което му е харесало. Това е начинът, по който се ходи на театър в България. Може да се налеят много пари в реклама и никой да не гледа рекламираното представление, както и напротив - може да не се прави абсолютно никаква реклама и едно представление да се гледа много, само благодарение на добрата мълва.

От друга страна, не трябва човек да става жертва на това да бъде комуникативен на всяка цена. Въпросът е дали може да се постигне такова положение, в което действително разговаряш с публиката, казвайки й обаче това, което искаш да й кажеш, а не това, което тя очаква и иска да чуе. Така че някои мои представления са по-конфронтиращи се с масова аудитория, а други са много по-комуникативни, но това зависи от материала.

Освен това, аз и през 90-те години имах представения, които бяха много комуникативни - „Таня-Таня” в „Зад канала” или „Квартет” в Сфумато са такива примери...

Какво ще правиш след премиерата, готвиш ли нови театрални проекти?

Не, след премиерата започвам подготовка за снимки. Ще снимам филм по един роман на Владислав Тодоров, който се нарича „Дзифт”. Става дума за ироничен черен роман за епохата на социализма.

Ти вече имаш няколко осъществени видео-проекти. Как реши да се занимаваш с кино?

Ами, аз отдавна имам любопитство към този тип изказ. Въпросът е в това, че тази година се заех с това по-сериозно. Изградихме сериозен екип и половин година се занимавахме с разработването на проекта за сценарий и кандидатстването за субсидии.

А и за първи път имах под ръка сериозен литературен първоизточник, на чиято база се гради сценарият. Засега творческата група е мотивирана от силно желание за работа - операторът Емил Христов и ние с Никола Тороманов и Калин Николов, отдавна орем в граничната с киното театрална нива, така че това пренасочване беше съвсем естествено. Тепърва предстои да видим какво ще ни донесе то.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase