"Седмица преди преврата от щандовете изчезнаха зехтинът, млякото и хлябът. През последните дни на Народното единство с оглед страхотния недостиг на ресурси и заплахата от гражданска война правителството и опозицията преследваха с всички усилия само една цел: да склонят армията на своя страна, да нарушат крехкото равновесие на противоборстващите сили в нея . . . Блокадата - наказание от САЩ заради национализацията без обезщетения, както и саботажът на националната буржоазия, довършиха нещата . . .".

Не е ли това Венецуела от 2019 г.? - Не, това са спомени на писателя и публицист Габриел Маркес за военния преврат от 1973 г. в Чили, организиран от САЩ срещу законния президент. Вместо социалиста Алиенде, осмелил се да национализира чилийската икономика, Вашингтон сложи на власт генерал Пиночет, който установи кървава диктатура и се постави в служба на американския капитал, пише Едуард Биров от РЕГНУМ.

Изминаха 45 години - и в Латинска Америка всичко се върна на предишните позиции. След серия от победи на левите сили, които смениха компрадорския социално-икономически курс на много страни с национален, последва вълна на разочарование от социализма - и в Бразилия, Аржентина, Колумбия дойдоха на власт десни политици, контролирани от едрата прозападна буржоазия.

Колелото на историята сякаш се върна назад, повтаряйки сюжети отпреди половин век: бунт на недоволните буржоа, прояви на прозападната опозиция, санкции и диверсии от страна на САЩ, акции на ЦРУ в стремеж да разцепи населението и да подкупи армията, заплахи и силов преврат (отвътре или отвън), после репресии.

На 23 февруари 2019 г. Венецуела, законната й (макар и не твърде ефективна) власт бе атакувана едновременно от три страни - откъм Бразилия, Колумбия и откъм морето. Под прикритието на хуманитарна помощ с конвои, организирани от САЩ, отряди на въоръжената опозиция и чуждестранни наемници се опитаха да нахлуят във Венецуела въпреки забраната на президента Мадуро.

Държавният департамент разчиташе Каракас да се хване в двойния капан: пропусне ли отрядите - ще демонстрира, че властта е слаба, давайки пряк сигнал за гражданска война; спре ли хуманитарната помощ - рискува насилие и обвинения от международната общност в "престъпления срещу народа".

Прекомерно лоялен дотогава към Гуайдо, Мадуро обаче се показа твърд и избра втория вариант. Венецуелската Национална гвардия прегради пътя на хуманитарните конвои и щом незаконните отряди понечиха да пробият кордона, използва законна сила. В крайна сметка в Кукута - на колумбийската граница, пострадаха най-малко 285 души, сред които 255 венецуелци и 30 колумбийци.
На границата с Бразилия, в местността Санта Елена де Уайрен, загинаха най-малко четирима и още 25 бяха ранени. Корабът от Пуерто Рико, опитал се да влезе в страната, бе пресрещнат от венецуелските военноморски сили и върнат обратно - там се размина без пострадали.

Но все пак кръв се проля, което бе задачата минимум на провокацията. Зрелищните кадри на горящи коли с хуманитарни помощи - според всички канони на западната пропаганда - обиколиха цял свят като доказателство за "ужасите на режима". Шефът на Държавния департамент Помпео осъди насилието, а самозванецът Гуайдо и президентът на Колумбия призоваха международната общност да вземе предвид всички варианти за решаване на кризата в южноамериканската страна.

След тях козируваха и Бразилия, Аржентина, Парагвай, Уругвай, Чили . . . На 25 февруари се състоя среща на Групата от Лима и под диктовката на американската марионетка Гуайдо повечето страни от Латинска Америка одобриха нови действия срещу Каракас.

Как да не си припомним отново Маркес. В разговор с бившия служител от ЦРУ Филип Ейджи, разкрил в своя книга мръсните престъпления на САЩ в Латинска Америка, колумбийският писател още през 1974 г. стигна до извода, че основният виновник все пак не е ЦРУ, а самите латиноамериканци, които продават своята независимост и не могат да се обединят срещу САЩ.

"При цялото могъщество и богатство на ЦРУ - пише Маркес, - то не би могло да направи нищо в Латинска Америка без класовата солидарност и тясното сътрудничество с правителствата на страните ни, без продажността на държавните чиновници и безграничната корумпираност на нашите политици." Ще добавя: и без липсата на елементарно чувство за самосъхранение, което да опазва суверенитета на нацията, внушавайки идеята за сплотяване срещу общия враг.

От тези неща естествено не страда само Латинска Америка. Продажността и компрадорството са отдавнашни помагачи на "империята на свободата", използваща старинната тактика "разделяй и владей". Примери виждаме съвсем близо: досами Русия днешните ни "небратя" с радост легнаха на Чичо Сам, а в самата федерация от дълги години действа наш собствен Гуайдо - закърменият с американски грантове Навални, отървал при това затвора с усилията на някой властник у нас.

Щатите обаче виждат в Латинска Америка свой заден двор и страните от региона май страдат най-силно от беззаконията на Вашингтон. Колко държавни преврати и убийства на легитимни лидери, колко репресии на диктатори марионетки срещу местното население, настроено против САЩ (хиляди убити само в Чили през управлението на Пиночет!), колко военни инвазии и финансови разорения! Нима всичко това не стига, за да загърбят там всички междуособици и обиди, заставайки в единен фронт срещу Щатите?

Да, Мадуро не се оказа достоен лидер, приемник на Чавес; да, той натрупа множество грешки, разчитайки да навакса само с външна политика и антиамериканска риторика. Да, населението на Венецуела наистина страда от недостиг на най-необходими храни, докато приходите от петрол се харчат незнайно как, а икономиката изисква сериозни реформи.

Нима обаче това оправдава престъпната намеса на САЩ и гнусното поведение на режимите в Бразилия, Аржентина, Колумбия и други латиноамерикански страни, които вият подобно на чакали в унисон с агресора, готови да разкъсат жертвата, притисната в ъгъла? Хуманитарната помощ от САЩ съвсем очевидно е троянски кон, а след нея Венецуела ще затъне в още по-голяма мизерия и разруха, щом западни компании източват петрола даром. Тук няма нужда от доказателства, стига да си припомним скорошната история на Латинска Америка - никой ли там не си взема поуки от нея?

Явно няма кой. Организацията на американските държави например помага на САЩ в гоненията срещу Венецуела, както навремето Арабската лига им помагаше срещу Сирия. Тъкмо съседните страни разпалват в Южна Америка пожар, в който със сигурност ще изгорят и те самите, както тероризмът от Сирия плъзна и към други страни. Москва е твърде далеч и естествено не ще може да подпомогне Венецуела пряко и в същия обем, както Сирия - прекалено трудно е и носи голям риск.

Но Русия безспорно би могла с минимално напрежение да събере и сглоби всички антиамерикански сили в Латинска Америка. Стига да осигурява периодично военно присъствие (например посещения на кораби или самолети), полагайки успоредно дипломатически старания да обедини пронационалните сили и всички, търсещи независимост от САЩ. Боливия, Куба, Никарагуа - ето кои страни може да станат гръбнак на подобно обединение.

Пък и в Бразилия, Аржентина, дори в Колумбия и Уругвай - при всичкото разочарование от управлявалите доскоро социалисти - все още има широка подкрепа за курс на развитие, независим от САЩ. Остава само той да бъде мобилизиран и координиран чрез някакъв силов център. С икономическа помощ например от Китай, тъкмо усетил нужда от нови пазари заради търговската война със САЩ, Москва спокойно би могла да стане такъв център и да покаже, че антивашингтонският потенциал на Латинска Америка не се опира само на Мадуро.

Колкото и да е странно, сегашното изостряне във Венецуела е отлична възможност да реанимираме широкото антиимпериалистическо движение от 50-те - 70-те години, значително отслабило влиянието на Вашингтон в Латинска Америка, и да създадем на САЩ доста грижи в "задния им двор".
 

/БТА/
 

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: Елка Василева

• САЩ
• Русия
• Латинска Америка
• Венецуела