Ицко Финци: Някога докосвахме хората с нещо съкровено

Познаваме го от не един български филм. Стоеше на масата и разискваше дали стават кюфтетата без лук във „Вилна зона“, или пък участваше в ловуването на диви зайци. През последните години дори чувахме цигулката му из някои столични заведения, а на 17-ия София Филм Фест ще получи Наградата на София.

Ицко Финци си заслужи отличието с повече от 60-те си роли в киното, със заряда, който още не спира да вдъхновява, с желанието да снима още.

За интервютата

Вече съм давал интервюта, изговорил съм разни неща. Случи се така, че имам приятел издател – Валентин Траянов. Така се появи и книгата ми. Имам приятелка Лиза Боева, която пък ми помагаше в писането, напечатването – аз диктувах, тя пишеше. Всичко е казано. Радвам се, че съм награден. Човек е суетен и с възрастта забравя какво е правил и как. Като срещна някой по улиците, ми напомня къде съм участвал. Така се сещам, че имам моменти в живота с постижения.

Днес

Сега хваленето е един повсеместен начин на поведение. Може би се дължи на това, че има много реклами и хората разбират, че това поддържа престижа. И много хора изграждат своя престиж, като употребяват думата „страхотно“. Аз бях там и беше „страхотно“. Имах „страхотен“ успех... И така виждам колко съм различен, защото някога баща ми казваше, че скромността краси човека. Така съм възпитаван. Ето че съм тук с вас и пак трябва да говоря. А не обичам да се повтарям. Чета книги, свирих по заведения, където имах допир с млади хора и усещах, че ги изненадвам и те виждат една друга старовремска музика, но някак си така ставаше, че те се засягаха от нея и я извикваха. Тогава чувах признания от тях, че са разнежени, завладени от някакъв сантимент. Но пък в тия заведения много се пушеше, а всичко това е вредно за здравето.

За последния филм „Вера“...

Хареса ми, че фестивалът е повод да представим последния си филм с Лиза Боева - „Вера“. Премиерата е на 8 март, Дом на киното, 18.30 часа с вход свободен. „Вера“ е сниман във Франция и в Италия. Прочетох разказа на Лиза и ми хареса. Той е разказ-монолог от името на един интелектуалец и си представих един вид поведение за снимки. Но когато пътувахме и снимахме, разбрах, че моите представи не са това, което се иска. Лиза предложи съвсем друго поведение на персонажа и аз следвах послушно изискванията, без да мога да си представя до какъв резултат ще доведе това. Нещо подозирах, но като цяло всичко бе загадка, която се разреши чак като видях монтиран филма, отново от Лиза. Хареса ми и видях, че историята е за човек, който крие чувствата си, даже от самия себе си. Бори се със собствените си носталгии, тъги. С този филм ни беше предложено да идем на фестивала „Златен Витяз“, който всяка година се прави в различен руски град. Така попаднахме в Омск, Русия, в категория за дебютни документални филми. Там проектът ни получи и награда. Журито не криеше одобрението – бяха усмихнати и това ни даде кураж и самочувствие, че нещо е станало. Дали само за публика с руска душевност, или и за друга публика, филмът би бил любопитен, това е въпросителна, която стои в нас и на 8 март ще се разясни. Тогава ще я види и българската публика преди „Преброяване на дивите зайци“.

За протестите

Надявам се от това да произлезе нещо добро. Виждам бързомислещи хора и като че ли са осведомени и уж знаещи. Разбира се, върти ми се в главата спомена за събитията след 10 ноември и как после всичко постепенно се спихна и претърпя промени и се изкривиха много неща. Опорочиха се разни идеи. Но всеки път имаме нова вяра и нова надежда.

За актьорството

Като поглеждам назад, разбирам, че ме е водело едно любопиство към нови техники, различни поведения, похвати. Спомням си, че когато гледах „Червената брада“ на Акира Куросава, малко след това ми предложиха да участвам в „Краят на песента“ на Милен Николов. Като прочетох сценария, си избрах това да го снимам толкова яростно, колкото бе и поведението на главния герой в „Червената брада“. После прочетох, че той след работата му в този проект е влязъл в психиатрия. С такова желание и аз участвах в българския филм. След прочитането пък на „Преброяването на дивите зайци“ казах на Едуард Захариев, че намирам героя ми за много честен, съвестен статистик и това искам да защитавам във филма. Снима ми се много, дори в момента усещам как ми се участва в киното. Гледах наскоро „Любов“ на Михаел Ханеке и си казах: „Виж, на стари години как може да играе този Жан-Луи Трентинян, той е узрял за такова нещо.

За съвременното ни кино

Нямам отношение към определен режисьор. Човек на възраст вече става маниак, мърморко. Трудно му харесват разни неща. Съзнавам това. Младите не се съобразяват с вкуса на възрастните, естествено. Не ги интересува. Идвало ми е наум, че младите живеят със съвършено други понятия – т.е. думите са същите, но те влагат нещо съвсем различно като съдържание в тях. Друга им е историята, речникът и това новото не е моето. Но пък ироничното отношение все още би могло да има изява, да бъде приложено в направата на филм. Има подражания, но не усещам искрени преживявания, изповедалността липсва. Може би това беше манията на моята практика в по-ранна възраст. Тогава се стремяхме да има до такава степен искреност, че да докоснеш хората с нещо, което е твое съкровено.

Ако беше музикант, а не артист

Музиката е прелестно нещо и съм щастлив, че ми се отдаде да опитам от свиренето със симфоничен оркестър, от дирижиране. Това е светъл спомен, но не се изкушавам от нея, тъй като тя изисква много сили. При киното е различно, тъй като филмът се снима на части. Улавям се, че с ума разбирам как трябва да стават нещата, но не усещам силите си да ги направя.

За публиката

Като дойде 10 ноември, и полека понятието за публика ми се разтури. Постепенно започнах да усещам, че преди съм имал образ за нея и съм усещал душата на тази публика като някакво същество, което хем обичам, искам да бъде с мен и хем искам да го променя, да го провокирам, да го водя нанякъде. А това същество след 10 ноември се разнищи и днес нямам представа кой е в салона. Толкова е разнолика публиката, толкова е развновкуса и разномислеща. Нямам чувството, че е това същество, с което съм живял.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase