Във външнополитическата сфера основен белег на отминаващата година е сериозното преразглеждане на стратегическите, тактическите и стилистичните принципи, формирали външната политика на Русия през управлението на президента Дмитрий Медведев. Към края на 2011 г. стана ясно, че външнополитическата доктрина на Медведев е несполучлива. Той отреди първо място в списъка с приоритети на Запада, второ – на Азиатско-Тихоокеанския регион, а съюзниците си в ОНД отпрати чак на трета позиция. И претърпя провал по всички направления, пише Наталия Серова в "Утро".

Стремежът към нова външна политика бе продиктуван от нарастващите външни заплахи: "арабската пролет", изтеглянето на САЩ от Афганистан, риска от дестабилизация по южните граници, проблема с ПРО и фактическия провал на "рестартирането". Москва обаче нямаше нито отговори на многобройните предизвикателства, нито ясно формулирана позиция по много въпроси.

През май, веднага щом Путин встъпи в длъжност, ситуацията започна да се мени: президентът се отказа да замине в САЩ за лидерската среща на Г-8, направи посещение в Китай и започна да следи с повишено внимание интеграционните процеси в постсъветското пространство. Курс, намерил продължение в суровата критика срещу САЩ заради намеса във вътрешните работи на други страни и в последователната позиция за Сирия, контрастираща с поведението на Москва по време на либийската криза.

Към края на годината смяната на приоритетите залегна в проекта за нова външнополитическа доктрина, провъзгласил за абсолютен приоритет на руската външна политика интеграцията в постсъветското пространство. На второ място остава Евросъюзът.

Сред най-важните насоки във външната политика на Русия се поставя развитието на приятелски отношения с Индия и Китай. За САЩ в доктрината се казва, че Москва смята да иска от Вашингтон "правни гаранции, че ПРО няма да е насочена срещу руските сили за ядрено възпиране", и "спазване на международноправните норми,
включително на принципа за ненамеса във вътрешните работи на държавите". Цели, които днес изглеждат недостижими; позицията на Русия обаче е представена доста ясно.

Концептуално погледнато, новата доктрина е белег за отказ от илюзиите и осъзнаване, че глобализацията и превръщането на световната политика в игра на "голямата шахматна дъска" фактически са разрушили стария световен ред, довели са до спад в авторитета на ООН и дестабилизиране на ситуацията в света. При това положение на практика няма начин да предвидиш къде ще гръмне следващия път - списъкът с потенциални заплахи е твърде разнообразен и вътрешно противоречив.

Експертите ни плашат с крах на еврото и криза на долара, с военна операция в Иран и голяма война в Близкия изток, с нашествие на салафити в Кавказ и на талибани - в Централна Азия.

Чуват се и прогнози, според които ще се изостри конфронтацията между САЩ и Китай, а в Източна Азия ще се формира военен съюз под патронажа на Щатите.

Москва чудесно схваща, че не й достигат ресурси, за да поръчва музиката на тоя празник на живота. Тъй че се налага Русия да работи едновременно по всички направления. Да укрепва сътрудничеството с Китай, кротко странейки от излишни ангажименти. Да развива връзките с Евросъюза, отбивайки атаките на газовия и идеологическия фронт. Да въвлича държавите от Централна Азия в Митническия и Евразийския съюз, без да им позволи да й увиснат на врата.

Съответно е доста трудно да се разработи оптимална линия на поведение. Но вече има положителни промени. Задействано бе Единното икономическо пространство между Русия, Беларус и Казахстан. Желание да се включат в него бе изразено наскоро от Киргизстан и Таджикистан. Започна формирането на колективни сили в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС).

Междудържавният съвет на ЕврАзИО, заседавал през декември в Москва, сложи начало на работата по проект за Евразийски икономически съюз.

Това не означава, че консолидацията върви по вода. Узбекистан за пореден път заяви, че напуска ОДКС; системната криза в Украйна, влошена от игри сред местните елити, осуети визитата на президента Янукович в Москва; има известни разногласия между Москва и Минск. При все това процесът вече е в ход.

Успешни бяха усилията на Русия и Китай да не се допусне повторение на либийския сценарий в Сирия. Напрежението в региона все още е факт, но както заявяват представители на НАТО, вече не става дума за интервенция. Москва не би могла да възпрепятства нахлуване или въздушна атака; няма обаче и да кима одобрително, както в случая с Либия. Да, федерацията изпрати военни кораби към бреговете на Сирия, но най-вероятно няма да се меси в конфликта.

В този смисъл Москва се върна към положението от 2003 г., когато критикуваше нахлуването в Ирак, но все тъй наричаше САЩ свой партньор. Малко по-различна е днес оценката на чуждестранните медии. Те отбелязват, че "Русия избягва конфронтация със Запада, но не мръдва нито с инч назад", и с учудване констатират, че "американците се огъват пред твърдостта на руските позиции за Сирия, пред неотстъпчивостта на руснаците и умението да носят на удари".

Крайно самонадеяно ще е да сметнем, че единствена причина за тези безспорно позитивни промени е "мъдрата политика на Кремъл". Основен фактор в световната политика си остават САЩ, но вътрешните им проблеми нарастват и Вашингтон е принуден да действа по-предпазливо. Ако съдим по обявените смени в ръководствата на Държавния департамент и Пентагона (в Държавния департамент идва Джон Кери, а в Пентагона Чък Хейгъл), тактиката да се воюва "с чужди ръце" е отхвърлена като неуспешна и Обама също се готви за "смяна на жалоните".

С оглед на финансовата криза и перспективите занапред да се използват собствени горива проектът за Голям Близък изток губи актуалност. САЩ демонстрират, че са готови не само да напуснат Афганистан, но да намалят и присъствието си в други страни.

Ролята на световен жандарм явно е в тежест на Америка и тя започва да отстъпва. Това създава предпоставки за настъпление на Русия и поражда нови рискове, свързани с бурното развитие на държавите в Югоизточна Азия. Не е стабилна ситуацията по южните граници на Русия. На Север започва нов етап от битката за Арктика. Още един рисков фактор е зависимостта на ресурсната база на Русия от пазара за въглеводороди, където започват вече системни промени.

Въпреки всичко това отминаващата година е общо взето успешна. Двусмислената политика на САЩ в Централна Азия сформира вече благоприятни условия за изграждане на Евразийски съюз.

Нестабилността в света подхранва оръжейната надпревара, благодарение на която Русия отново зае водеща позиция на световния пазар на оръжия, успя да разшири военното и политическото си сътрудничество с Китай, Индия, Алжир, Венецуела и други страни.

Заела твърда позиция по въпроса за Сирия, Москва използва в свой интерес трудното положение на Турция и на САЩ, забави неизгодните за нея газови проекти на Иран и Катар, започна да строи "Южен поток". На фона на неспирните кавги в Евросъюза и военния авантюризъм на държавите от НАТО външната политика на Русия изглежда като образец на премереност и миролюбие. Не че всички тези тенденции са заслуга на Москва, но да ги насочиш в своя полза - това също не е малко.
 

(БТА)

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

• Владимир Путин
• външна политика
• Русия
• Дмитрий Медведев