Нито Изтокът, нито Западът

Владимир Путин приключи първата си обиколка в чужбина; коментаторите по навик влязоха в ролята на врачки и взеха да гледат на маршрути. Какво ли значи изборът на една или друга столица от гледище на приоритетите? Изобщо какъв курс - прозападен или антизападен (произточен), се очаква да следва новият-стар президент? Занимание без смисъл. Колкото до приоритетите, географски посещенията са разпределени майсторски и политкоректно: всичко е логично и предвидимо, всичко е важно, но не и твърде показателно, пише "Комерсант".

А противопоставянето между Запада и Изтока - нека го забравим съвсем, поне в контекста на външнополитическата ориентация. Путин впрочем постъпи оригинално: символизмът не бе в това къде заминава, а в това къде е отказал да замине. В Кемп Дейвид при Обама - за да си го върне, загдето американският лидер няма да дойде през септември във Владивосток за срещата на върха на АТИС. Съвсем както си уреждат сметките криминалните босове. Никаква стратегия обаче - всичко е само лично.

За начало да посочим, че Запад вече няма - в смисъл че я няма политическата общност, с която сме свикнали. Запазено е културно-историческото пространство, макар че и то ще се мени според демографските промени в Америка и Европа (където расте делът на населението с неевропейски традиции). Тесен политически съюз обаче имаше де факто само през втората половина от 19-и век.

Преди това западните държави често и с охота воюваха помежду си - единствено разгромът на нацизма и заплахата от комунизма успяха да сплотят изконни противници като Франция, Германия, Великобритания, Испания, САЩ и т. н. Обединени, както се смяташе, въз основа на общите ценности. Но твърде недемократичният характер на страни като Испания, Португалия, Турция и Южна Корея не им попречи тогава да стоят рамо до рамо с истинските демокрации, изправени срещу "червената заплаха".

За да сме честни, ще посочим, че Вашингтон и напредничавите европейски столици винаги се чувстваха леко неудобно от факта, че са принудени да сътрудничат с автократи и горещо приветстваха промените в тези страни през 70-те. При всяко положение крахът на Съветския съюз премахна основната причина за единството в западния свят - екзистенциалната заплаха изчезна. И щом премина първата еуфория от тържеството на западните ценности в края на 20-и век, се разбра, че остават далеч по-малко обединяващи моменти, отколкото изглеждаше.

Не че Европа и Америка се разминават толкова по интереси - те по-скоро заемат днес различни "етажи" в световната политика. САЩ като единствена свръхдържава се ръководят от глобална стратегия и проектират сила (във всичките й разновидности) по цялото земно кълбо. Европа все повече се затваря в себе си, свела своите амбиции до задоволяване на собствените си икономически и политически нужди - сиреч се ориентира главно към граничещия с нея регион, към своята "близка чужбина".

Разликата в стратегическите хоризонти повлиява и политическия манталитет: Новият свят все още разчита на традиционната сила, а Старият предпочита "меката". И едните, и другите обаче срещат сериозни проблеми. Американците разбраха колко е ограничен ефектът и от най-голямата военна мощ (невъзможно е да постигнат победа в Ирак или Афганистан), а омайната притегателност на Европа (основа на "мекото" й влияние) пострада от тежката криза в ЕС.

Двата бряга на Атлантика все още членуват в един и същ военнополитически алианс и неуморно подчертават колко е значим и нерушим. Но въпреки бодрите изявления за светлото бъдеще на НАТО не се очерта никаква ясна мисия, която здраво да свърже Европа и САЩ. Все още може интересите им да съвпаднат в Близкия изток (за Америка той е въпрос на глобално надмощие, за Европа - заден двор и бензиностанция). При това обаче идеята за ескалираща конфронтация в Далечния изток не буди сред европейците никакъв ентусиазъм, докато САЩ виждат там основната арена за бъдеща глобална конкуренция.

Тъкмо последният фактор - вниманието се измества на изток и по-точно се концентрира върху Китай - постоянно предизвиква спекулации с темата за бъдещо двуполюсно противопоставяне (Китай срещу САЩ), съответно за нуждата да бъде направен избор.

Няма спор, перспективата за американско-китайска конфронтация днес изглежда къде по-вероятна, отколкото само преди 5 години. Тогава бе прието да се смята, че дълбоката икономическа взаимозависимост между двете държави е гаранция срещу сериозен конфликт (измислен бе дори прочутият термин "Кимерика", а водещи американски стратези предлагаха "Голяма двойка" - съдружие, което да управлява света).

После се разбра следното: първо, прословутата взаимозависимост е повече бреме, отколкото благо; второ, геополитическото съперничество се изостря успоредно с финансово-икономическото сътрудничество. Опитите да се развие тази конфронтация на системна основа, повтаряща структурата на Студената война, остават безрезултатни. Модната допреди няколко години теория за сблъсък между демократичния и авторитарния капитализъм (последният олицетворяван от Китай и Русия) не се възприе поради липса на смисъл в нея.

Китайско-американските противоречия са от съвсем класически тип: между страна хегемон (САЩ) и бурно развиваща се държава (КНР). На Пекин автоматично се приписват амбиции за експанзия в глобален мащаб, които трябва да бъдат възпирани, макар да не е сигурно, че съществуват. Китай обаче смята за законни регионалните си претенции (за контрол над Южнокитайско море, доминираща позиция в Източна и Югоизточна Азия), а другите ги разглеждат като начало на световна експанзия. Съответно азиатските държави се чудят как да постъпят: да разчитат на гаранциите от САЩ или, докато не е късно, да се присламчат към Пекин.

В странно положение е например Южна Корея, отдавнашен и надежден съюзник на САЩ. Стратегическият ръст на Китай тревожи Сеул, както и всички съседни страни, и той се стреми да укрепва връзките с Америка в сферата на сигурността. Същевременно обаче стокообменът на Република Корея с КНР надхвърля двойно съвкупната търговия с нейните основни военнополитически съюзници Япония и САЩ, взети заедно.

Ситуацията в Азия от началото на 21-и век напомня положението в Европа преди сто години - бурно развитие, всеобща конкуренция, подем на националното самосъзнание, повече от напрегната обща история, споделяна от водещите, най-големите страни: Китай, Индия, Япония, Корея, Индонезия...

Как приключи всичко това в Европа - вече знаем. Изобщо в тихоокеанското пространство е трудно да определим кой е Изтокът, а кой - Западът в предишния политически смисъл. При всяко положение идейната насоченост и ценностната основа едва ли ще станат там критерии за сплотяване или разграничаване. Далеч по-вероятно е традиционното великодържавно съперничество, при което може да се образуват алианси поради съвпадение на текущите интереси.

Какво означава за Русия всичко това? Просто е невъзможно да води както про-, така и антизападна политика, защото международната система се гради вече по други линии. И няма защо да осмисляме външнополитическите си приоритети в рамките на обичайните категории. Първо, няма Запад в предишния смисъл на това понятие - има Европа, САЩ, Япония, Турция, Южна Корея и др., всеки със собствени интереси, и всяко направление изисква самостоятелна политика. Щом говорим за Америка, става дума за стратегически отношения, най-вече в ядрената сфера и по въпросите на глобалната сигурност.

Икономиката не е с голяма тежест в отношенията, а липсват и перспективи за тесни връзки, макар да има възможност за сътрудничество по конкретни проблеми. Европа пък означава икономика, бизнес, минимум теми от сферата на сигурността, затова пък се очертава постепенно задълбочаване на алианса поради културната близост и съвпадащите търговски интереси. Турция е растяща регионална сила; също като Русия тя спада исторически към Европа, без обаче да се изчерпва с нея; тя е енергиен диспечер и наш партньор и съперник в постсъветската и близкоизточна "Голяма игра". Япония и другите проамерикански държави в Азия са потенциални противовеси срещу нарастващото влияние на Китай, участници в програмата за развитие на Сибир и Далечния изток. Не става дума за взаимоизключващи се неща - всички те по сложен начин се допълват.

Второ, Изтокът и Азия в старото значение на тези думи вече не съществуват. От синоним на изостаналост и назадничавост Азия се превърна в символ на най-динамично и многообещаващо развитие. Азия обаче не е и няма да стане системна алтернатива, каквато би могла да избере за себе си Русия - това не е възможно нито в културен, нито в политически, нито в психологически план. Отношенията с Пекин ще са най-важни в близките години. Предстои обаче да разработим нов модел за тях, та нали по повечето показатели Китай за пръв път е по-силен от Русия. Федерацията вече не може да си позволи други освен много добри отношения с Китай и е длъжна постоянно да държи сметка за неговите интереси.

Същевременно обаче малко по малко расте опасността да изпаднем в политическо-икономическа зависимост от Пекин; съответно нараства и нуждата да търсим противовеси.

Трето, днес само отчасти ще е адекватно да виждаме в постсъветските държави арена на ожесточена геополитическа битка за влияние. От една страна, големите международни играчи са твърде натоварени със собствени проблеми, за да отделят повишено внимание на проблемни държави от бившата съветска периферия. Европа няма време сега да "възпитава" Украйна или Беларус, Америка гледа най-вече към Далечния изток и дори Русия далеч не е тъй активна, щом няма натиск отвън, както преди 5 години.

От друга страна - мащабът на рисковете, свързани например с бъдещето на Афганистан, налага не да си оспорваме влиянието, а да се стремим към що-годе поне съгласувани действия. САЩ напускат тази страна през 2014 г. и оставят след себе си вакуум в сигурността, а не се знае как ще се справим с него. Всички опити на Русия да организира регионална стратегия в рамките на Организацията на Договора за колективна сигурност или Шанхайската организация за сътрудничество остават засега безрезултатни.

Днешната международна политика изтрива всички линии, с които сме свикнали - идеологически и геополитически, размива традиционните връзки. В нарастващия хаос най-важни качества стават способността да гледаш без наочници, да подбираш все тъй гъвкави подходи и бързо да реагираш на промените. Качества, просто жизнено необходими за Русия, страна с трансконтинентална география и с интереси по целия огромен граничен периметър. Географският обхват на първата президентска обиколка, избран от Владимир Путин - а той успя да обхване почти всичко отведнъж, сочи, че Москва разбира това.

(БТА)

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase