Автор: Генчо Генчев

Никога не е добре да се пише нещо като ревю за група, на която си голям фен, защото пристрастието някак изкривява нещата. Затова няма да се опитам да подходя по различен начин (стараейки да успокоя дишането си, докато за пореден път в слушалките ми блъскат личните фаворити Nile), просто ще се постарая да бъда честен.

Всеки може да каже каквото си иска, но е факт, че в тези около 47 шибани минути, колкото е продължителността на новия им албум "At the Gate of Sethu",  има първокласен, изпипан, брутален, техничен death метъл с нечувана египетска атмосфера. Никак не по-лош от предните им 6 творби.

Oще в началото Enduring the Eternal Molestation of Flame те хвърля в прашната и задушна пустиня, докато George Kollias безжалостно се хвърля след 40-та секунда от магическото интро върху нещастния си комплект барабани, прецизен и супер бърз както обикновено.

Стараейки се да открия нещо, което да не ми допадне още тук, съм дълбоко “разочарован“ – Sanders и Toler-Wade изтезават поръчковите си Dean до краен предел, стилът им вече не може да се сбърка дори от хора, които не са слушали много албумите им.

Типични „Nile“ рифове те оставят без дъх някъде от средата на първото парче, китарата на г-н Сандърс вие налудничаво и точно,  и когато нещата трябва да се успокоят гневните крясъци на Toler-Wade ти обещават друго.

Веднага след това идва нещо, което някои успяхме да чуем вече – The Fiends Whoe to Steal the Magick of the Deceased. Не знам как трябва да изглеждат подобни гадове,за които се споменава в заглавието на парчето, но определено нещо параноично навява цялата композиция, като свръхбързите режещи рифове те карат да не се чувстваш на сигурно място до края й.

На пръв поглед третото парче - The Inevitable Degradation of Flesh, започва леко „спортно“, но още тогава ми стана ясно, че гениалния рус здравеняк е неизчерпаем в измислянето на оригинални ритъм и соло китарни “гимнастики“ при това без да отплесва в някакви несвързани и дълги разтягания на първоначалната си идея, както някои подобни технични death банди. Обича да свири тоя човек, мамка му!

When My Wrath Is Done започва с някакъв египетски дрънкоч (вероятно от древен египетски инструмент какъвто не се съмнявам, че са си осигурили тия пичове), за да прелее в едно от най-тежките death метъл парчета, които съм чувал наскоро.

След което следва заслужената почивка с инструменталното отклонение от някакво излязло сякаш от диафрагмата на тибетски лама боботене (дълбоко, дълбоко), виене на френетични женски гласове, на нещо като заклинание или молитва и наречено Slaves of Xul (инструментал).

Последното прелива много сполучливо в малко странната в началото си, поне за мен, The Gods Who Light Up the Sky at the Gate of Sethu и така около минута.

След това нещата си идват по местата. Toler-Wade се обажда за да обяви началото на поредното, Karl се  хваща в ръце и показва на какво са способни пръстите му след третата минута... И все пак нещо не е наред в тази песен, но не мога да го определя точно… Не че е лошо, но на моменти не ми звучи като тяхна.

Идва ред на Natural Liberation of Fear Through the Ritual Deception of Death – тя се очертава любимата ми от албума. Типична композиция на Nile, без никакви забележки още повече, че след втората минута се минава в някакво друго измерение, а последвалото соло на Sanders след това, спокойно може да влезе веднага в учебниците по метъл.

Още един инструментал – Ethno-Musicological Cannibalisms с много претенциозно, но напълно заслужено име!

Следва нещо с много епично начало – Tribunal of the Dead, и още по-тежко продължение. Ако на някой много му се куфее, тук е мястото, защото след това следват няколко момента за рязане на глави.

Supreme Humanism of Megalomania лично мен не ме впечатли с нещо прекалено оригинално, трябва да си призная.

За сметка на това, последната им песен – The Chaining of the Iniquitous, започва наистина магически, със супер тежък отварящ риф, дрънчене на вериги. И ако на някой му се стори, че обещава нещо, наистина го спазва до края на седемте си минути и нещо продължителност.

Дълбокият вокал на Karl много, ама много се връзва с цялата атмосфера, някъде по средата следват отново “уроци“ от майсторския клас за death китари и завършва подобаващо с дълго, но не прекалено outro - някак много подходящо за качествен филм на ужасите.

Изобщо, този албум си е типичен албум на Nile и както казах в началото, постарах се да съм честен. Има две песни, които не че не биха допаднали на феновете им, но са малко странни поне на първите няколко слушания.

С The Gods Who Light Up the Sky at the Gate of Sethu явно се опитват да покажат някаква нова насока, но само бъдещето ще покаже. А колкото до Supreme Humanism of Megalomania, не е толкова лоша, никак даже, но някак можеше повече да отделят и за нея от уменията си да композират, а не да звучи като death метъл “втора ръка“ и само на някои места Karl и Toler-Wade да закърпват положението.

Въпреки всичко, албумът е уникален и много добър, каквото и да плямпат по чуждите форуми.Това са те, “египтолозите“ от Калифорния и предлагат от същото, по-много.

Даже има и два бонус трака на първата и третата песни в инструментален вариант, така че…да не се чуват оплаквания.

Албумът е чук! Точка!

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

• нов албум
• Nile
• Ревю