Йълдъз: Удоволствие е да пея, но държа на свободата си

На концерта си на Джаз феста в Банско Йълдъз Ибрахимова събра цял площад хора. "Просто се забавлявах", бе нейното оправдание за претъпкания мегдан.

Да, наистина е веселие да гледаш как музиканти като Веселин Веселинов-Еко и Христо Йоцов си зарязват баса или барабаните, за да гонят по сцената хвърчащите ноти.

Всъщност, с ноти или не, вокалният еквилибризъм на певицата от най-горните до най-ниските октави отдавна е познат и въпреки това всеки път ни изумява.

Острата смяна на ракурси и жанрове – Бах, през Дюк Елингтън, легендарния Дизи Гилеспи "Нощ в Тунис" до "Дилмано, Дилберо" или руски романси – създава не само разнообразие, а и в един момент импровизацията те отнася, обърква, пречупва, омотава.

"Удоволствие е да пея, но държа на свободата си", допълни Йълдъз.

Определяте джаза като "музика на свободния дух", но по мнение на други джазмени той вече се е комерсиализирал. Къде е истината?

Целият свят се е комерсиализирал. Вижте популярната музика. На преден план излиза показността, външността, а липсва материалът, който да продължи напред във времето, съдържанието. Поколението на дъщеря ми например слуша по цял ден АВВА от мойта младост, същото го правят и в Музикалното им училище, защото има мелодия, хубави аранжименти.

Не съм страстен любител на поп музиката (преди й казвахме естрадна), но като се заслушам, направено е с вкус. Има музикантската основа, чувство, душа и в тази не толкова сложна поп музиката. Затова мисля, че комерсиализирането е във всички посоки на нашия живот. Колкото се може по-бързо да консумираме, да го изхабим и да дойде ново, което да се консумира, а пък дали вътре има чуства или не, остава на заден план. Така е с целия ни живот, не само с музиката.

Кой ви отвори гърлото за огромния диапазон, който имате?

Пеенето явно е било моя необходимост. Майка ми казва, че съм започнала на година и половина, слушайки нейните песни. По-нататъшното развитие ме откара в посока на класическата музика, започвайки с пиано в детска възраст.

Спомням си, когато влязох в Музикалното училище – била съм на 15 години, помолих учителката по пеене да ми чуе низините – колоратурен сопран съм, но имам и низини. Тя беше изненадана, на 15 години човек все още не е оформен като глас. Съгласи се да работим, но зададе въпроса какво ще пеем? "Няма писани песни и арии за твоя глас, а е безсмислено гласът ти да се разпява и развива без материал."

Още в Музикалното училище пеех Ела Фицджералд, но никога не исках да я имитирам. В междучасието сядах на пианото и си импровизирах нещо с гласа. Някой винаги стоеше на вратата, за да даде знак, когато идваше учител - не всички бяха благоразположени към джаза. Аз веднага се преориентирах, все едно пея арии. Но вече бях решена какво ще е.

Т.е. насочването Ви към джаза е самоучител?

Да, бих казала. Дадоха ми касета на Ела Фицджералд, не мръднах, докато не я изслушах докрай. И определи моя избор – това ще правя! Разбира се, Сара Воон с нейния незабравим концерт в зала "Универсиада" също.

Много от джазмузикантите ме питаха: защо пея толкова ниско като мъж. "Пей като Ела – технически съвършена във височините." А аз си мислех, защо? Като имам в плюс и нисък глас, да го скрия в джоба си ли? Какво да го правя?

И когато чух Сара Воон, толкова ми допада, че започнах да плача. Тя изпя една след друга няколко балади, с което е много трудно да задържиш публиката, без бърза песен помежду. Невероятна беше, няколко дни нищо не говорих. Исках да си запазя всичката емоция. Показа ми – трябва да държа на това, което съм аз и го имам, а не да съм номер две, когато има Ела Фицджералд, която е номер едно.

Ако живеехте в европейска страна или Щатите, с този уникален глас, щяхте да сте чело в музикалните топ класации. Балканите ли ограничиха Вашата известност?

На едно от турнетата в Америка импровизирано ни заведоха в един от най-добрите джаз клубове. Пееше група с певица – всички бяха черни, тя ме обяви. Е, какво да правим?, пита пианистът. Казах: "Нека да започнем с Гершуин, сол мажор..." той се изправи.

Започнахме, половин час някъде. Тромпетистът се разпали, направихме няколко подред импровизации. Предложиха ми да остана. "Ако дойдете при нас, нашата група ще полети!"

Необяснимо е защо не останахте?

Пея за удоволствие, когато аз искам, а не когато ми кажат трябва. Моят дух е много свободен. Имала съм мениджъри във Франция, Германия, чудесно предложение за солист в National de Jazz – оркестърът, който събира музиканти от цял свят във Франция.

Работихме с бившия му шеф Антоан Ерве, имахме много концерти във Франция, в Европа и сега преди няколко месеца в Анкара. По това време правехме интересна модерна опера в Южна Франция, между паузите прелитах до Германия да пея с немски музиканти.

Като разбрах че е с час от – до, не можеш да си свободен, защото ти дават заплата, казах – не. Условията са добри, но свободата ми е по-ценна.

Как подбирате репертара за дисковете си?

Зависи какъв проект ще правя. Спомням си албума "Marcanja" – циганските романси, идеята тръгна от Турция. Български приятели, живеещи в Турция ми предложиха, пееш страхотно цигански романси, направи концерт. Чудех се обаче откъде да намеря пианист, турски не може да свири такава музика.

Сетих се за руснаци, които са в консерватории, симфоничните оркестри. Намерих, в началото на репетицията дори беше надменен. Казах му какво точно да прави докато пея, той млъкна и до края беше безропотен. Направихме страхотен концерт в една от най-красивите зали на Анкара.

Преведохме текста, много поетичен – руски цигански романси, между песните го чете актьор, за да стигне за какво пея до слушателите. След концерта ме поздравяваха и питаха къде да намерят албума. Месеци наред после слушах цигански романси, а и пианистът Евгени Комаров (изключителен музикант), ми даде своите архиви, остави оригинални ноти.

Той не един път ми е предлагал: "За какво ти е този джаз? Ей сега те пращам в Щатите, в Париж, има места, където се пеят цигански романси и можеш да спечелиш страхотни пари." Аз разбира се, отказах.

Много добра възможност да науча тази музика ми даде участието в "Унижените и оскърбените". Богата постановка на режисьора от Народния театър Филип Филипов, с роля, имаше хор, шест китаристи, играхме го при пълни зали пет сезона.

6-7 месеца слушах, събирах, прослушвах музика, но реших че не ми е достатъчно – трябва да я съчетая и с класическа, пак с джаз импровизации. Взех 19-те унгарски рапсодии на Лист (през 19 век европейските музиканти много са се интересували от циганска музика), дори партитурите, за да взема мотивите точно както той е писал.

Аранжиментите станаха за 4-5 дена. Едно след друго започнаха да ми идват циганските романси и като че ли от само себе си да се събират с класическата музика. Вкъщи тероризирах всички, слушаха от сутрин до вечер. Така си посрещахме и гостите – заповядайте, имаме страхотна музика – цигански романси. Но пък ги записах след това за 15 часа.

Зная че сте в процес на подготовка за нов албум…

По-различен ще е – подарък за майка ми. Това са стари румелийски народни песни, турски, които тя е научила от своята баба и вече 4-5 поколения ги знаят. Пак с български музиканти – Еко, Христо и Живко, първият етап завърших.

След две седмици продължаваме в Анкара. Ще покана Иво Папазов, Теодосий Спасов, майка ми, Зуна – три поколения.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase