Шампанско и искри във "Великият Гетсби"

Кадър от "Великият Гетсби" на Баз Лурман. Снимка: Александра филмс

Още нещо, което силно влече австралиецът, е желанието да показва епохални сюжети. Така се случи и в „Мулен Руж“, и в „Австралия“, а също и в най-новия му филм „Великият Гетсби“. Превърнат в пиршество за очите, разказът, който ни предлага Лурман, няма равен по разкош и великолепие. Именно с него се откри и тазгодишното издание на фестивала в Кан.

Авторът ни припомня добре познатата история, написана от Франсис Скот Фицджералд, която на голям екран пренася и Джак Клейтън, сценарист Франсис Форд Копола. Годината е 1974 г., а главните роли са поверени на Робърт Редфорд и Миа Фароу.

И в новата интерпретация историята ни запознава с младия писател Ник Карауей (Тоби Магуайър), чийто скромен дом контрастира на скъпите имения, които го заобикалят в съседство. Сред най-пищните е това на Джей Гетсби (Леонардо Ди Каприо). Образът му е превърнат в истинска легенда. За него се говори много, а се знае твърде малко. Лурман набляга именно на измисления образ в представите на хората, които всяка седмица посещават дома му.

Въображението на хората не спира да бълва нови версии около личността на Гетсби. Бил е в „Оксфорд“, герой от войната, убиец, германски шпионин, дори роднина на германския император Кайзер Вилхелм.

Изобилие от фойерверки, гирлянди, скъпи бижута, цветя, басейни, водопади, заря, тежки полилеи, красиви жени и много джаз потапят всеки в бляскавата атмосфера, приличаща на приказка, достойна за вълшебния свят на "Властелинът на пръстените", въпреки че действието се развива в реална епоха. Режисьорът детайлизира сбъдването на американската мечта, за да може по-късно да покаже плиткия й блясък. 3D изображението кани зрителя да се потопи в атмосферата на дълги пируети, неизчерпаемо количество излято шампанско и всякакъв алкохол, което задължително упоява погледите особено ако си припомним, че става въпрос за периода на сухия режим.

Тайнството около този герой така и не би било разбулено, ако Гетсби нямаше една слабост. А именно безрезервната му любов към Дейзи Бюкенън (Кери Мълигън), с която някога са се обичали, но която не го е дочакала и се е омъжила.

Подобно на „Ромео и Жулиета“, където персонажите се разхождаха под звуците на Garbage и Radiohead, в последния си проект Лурман отново проявява еклектичния си трик на сливане на епохи, използвайки съвременна музика, този път залага на техно ритми, дело са на Джей Зи и Кание Уест.

За разлика от "Ромео и Жулиета" тук режисьорът спазва епохата и пренася героите в 20-те години на миналия век, като прави една доста реалистична картина на тогавашния период на сухия режим и Уолстрийт.

Така този път Лурман остава предан на сюжета на Фицджералд и ни споделя пищността на епохата на джаза, съхранявайки основното послание на романа, изследващо човешките мечти и разочорования, преданост и предателство. История, която те кара да се влюбиш в случващото се в Ню Йорк и същевременно да го намразиш, както описва атмосферата писателят Ник (героят на Магуайър). Баз Лурман прави същото със зрителя, потапя го в този живот и в същото време не му позволява да стане част от него.