Джасмин Делал е режисьорката на филма "Когато пътят засвири - приказки за цигански керван"( представен на откриването на тазгодишната Киномания). Тя е млада, красива и отзивчива.

И даде на Dnes.bg единственото си интервю по време на престоя си в България.

Иначе филмът е прекрасен. Но понеже решихме, че след като е гледала хиляди часове от него, няма да й е интересно да го разкаже, я попитахме за детството, глобализацията и идентичностите. И тя ни отговори - да не повярваш.

Как решихте да дойдете в България?

Бях поканена за фестивала и веднага приех, защото бях тук преди една година да преподавам видео-курс на ромски активисти във Видин. Беше добра възможност да посетя всички мои приятели тук.

Как все по-модерните напоследък филми за националности и културните им осбености, като "Музиката на Истанбул" на Фатих Аким, "Фламенко" на Саура, "Buena Vista Social Club" на Вендерс, се съчетават с растящата глобализация? Къде стои вашият филм в този контекст?

Странно е, че откакто съм в България непрекъснато говоря за глобализация, както и за бъдещото ви присъединяване към ЕС. Не знам как точно да дефинирам мястото на филма си. Аз лично се страхувам от глобализацията, от начина, по който тя руши идентичностите и общностите. Но разбирам, че всеки иска достъп до богатствата на "Глобалното село".

Моят филм се отнася към процеса по особен начин. Той се изразява в това как различни групи роми от различни държави се събират. Може би е възможен паралелът с глобализацията на цели нации.

Много от ромските общности са запазили идентичността си, езика си, обичаите. Но в същото време те имат и идентичността на държавата, от която са. Имат общи ритми и корени, но влиянието на културата на страната, където живеят, се усеща съвсем ясно.

Ако глобализацията може да ползва същия модел, и да съумее да запази идентичността в контекста на общото живеене, ще бъда много щастлива.

От къде идва интересът ви към ромите?

Мисля, че е по особен начин случаен. Четях книга за ромите от един немец, наречен Жан Йорос (който, съвместно с Иан Ханкок има книга за минаването на ромите през България - бел.а.). Тогава бях в самолет, пътувайки от Индия, където живее майка ми, към Сан Франциско. Замислих се над това, че пътуването ми е 24 часа. И че същото пътуване е отнело на циганите 1000 години. Което е доста повече. Това ме накара да се замисля дали има цигани в Калифорния. Естествено, имаше, и направих филм за ромите в Америка. Така започна всичко.

Сега, след като имам и двата филма, ме интересуват хората, които живеят на ръба на идентичностите. Например моят произход е много разнообразен.

Какъв е човекът между много идентичности?

За мен лично това означава, че се чувствам все едно съм от всякъде. Никога не се чувствам като чужденец, който не може да се впише в дадена общност или страна. В същото време никъде не се чувствам като у дома си напълно. Еврейка съм , но не съм много еврейка, прекарала съм голям част от живота си в Индия, но не съм индийка, англичанка съм, но не съм типичната англичанка. И това винаги е било така. Никъде не съм на мястото си.

Кой е най-приятният ви спомен от Индия?

От снимането на филма е, свързано с моя оператор. Той за първи път беше в Индия. Слязохме от самолета и точно един час по-късно бяхме вече в магазин за дрехи, където Хариш (един от героите на филма) си купуваше плат за танца с въртенето. Два часа по-късно се придвижвахме на една камила. Седяхме си двамата и той ми каза "Супер - и това се нарича работа!".

А детски спомен?

Имам още един спомен, свързан с пътуване. Всяка година около Коледа, когато е рожденият ден на сестра ми, майка ни ни водеше в храма. И стигахме там за около 30 минути, яздейки слон. Голямо пътуване, което можехме да вземем и за далеч по-кратко време, но винаги се придвижвахме така.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase