Когато Джонатан Дюран, канадец, заминава за Африка за първи път на 20 г. той се озовава на място, където изпитва странното усещане, че е у дома си. Странно усещане за млад, бял мъж.
Отнело време за Джонатан да разбере какво точно в Африка го кара да се чувства у дома си.
По време и малко след края на Втората световна война неговата баба Казия Герех от Полша е живяла в бежански лагер в рамките на днешна Танзания. Историите й от детството под връх Килиманджаро се загнездили в съзнанието на Джонатан.
"Когато полската ти баба разказва, че е била на сафари на най-високата планина на Африка, това разпалва въображението на едно дете", обяснява младият канадец пред DW.
Като студент по история той се изненадва от малкото налична информация за поляците, потърсили убежище в Африка. Негов преподавател дори не бил чувал за полски бежански лагери на континента.
"Тогава започнах проучването си", казва Джонатан.
Разказите на баба му за живота й в малкия град Тенгеру в северна Танзания го мотивирали да започне. Последвали 9 г. в пътуване, отвело го до Източна Европа, Близкия Изток и Африка. Той заснема филмът "Споменът е нашата родина", който спечели наградата на публиката на международния филмов фестивал на Монреал.
Приятелското съжителстване
От 1942 г. до 1949 г. казия Герех живее със семейството си в обикновена къщичка в Тенгеру, в управляваната от Великобритания територия Танганика, днес Танзания.
Когато Джонатан посетил местата, където поляците са намерили убежище в Южна Африка, Танзания и Замбия, местните му споделили своите спомени за поляците - добри хора, които пращали децата си на училище и обработвали земята.
За много от африканците това е бил първият контакт с бели хора, пояснява Джонатан.
Полските бежанци също имат добри спомени от местните.
"Те са били млади и тези междукултурни взаимоотношения ги оформят като хора", обяснява канадецът.
Експертът по миграцията Джулия Девлин е съгласна с откритията на Джонатан.
"Това е било приятелско съжителстване, един до друг", обяснява тя. Местните и поляците дори са ходили заедно на църква.
От Полша, през Русия и Иран, до Африка
Полската миграция към Африка се корени в едно събитие от август 1939 г. Тогава Адолф Хитлер и Йозеф Сталин подписват Пакта Рибентроп-Молотов, или Пакта за ненападение. Германия и СССР си разделят страните от източна Европа, включително Полша, в сфери на интереси.
След дни Германия напада Полша и започва Втората световна война.
В рамките на няколко седмици съветските войски също нахлуват в Полша от Изток. От запад нацистката армия прочиства населението, от изток същото прави съветската армия. Хиляди поляци са депортирани на четири вълни в работнически лагери в отдалечени руски райони като Сибир или в земите на днешен Казахстан.
През 1941 г. ситуацията се променя и Германия напада Съветския съюз, карайки Русия да се присъедини към Съюзническите сили.
Така поляците в СССР получават "амнистия", но не могат да се върнат в разпокъсаната от война Полша. 116 000 поляци от СССР били евакуирани в Иран, който пък бил окупиран от англо-съветски съюз.
Иран обаче не можел да се погрижи за огромния брой на бежанци, принуждавайки британското правителство да премести полските цивилни към други британски колонии.
Именно този объркан път отвежда полските бежанци в Танзания, Южна Африка, Зимбабве и други бивши британски колонии.
Пътят към дома
След края на Втората световна война през 1945 г. африканските нации притиснали полските бежанци да се върнат у дома си.
"Африканските държави са били напът да се сдобият с независимост и не искат нищо, което да им напомни за колониалното владение", посочва експертът Джулия Девлин.
Поляците обаче не бързали да се върнат в родината си, която след войната попада в съветската зона на влияение. Много от тях мигрират към Австралия, Канада и Великобритания.
Бабата на Джонатан Дюран избира Великобритания, където пристига през 1949 г. Там среща съпругът си - поляк и оцелял от концентрационния лагер Майданек. Двамата емигрирали в Канада.
Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase
Коментари Напиши коментар