За да си осигурят послушание родителите и да получат каквото искат от децата, или от загриженост за тях и добруването им, си служат често с принуда и наказания. Добре е да разграничим два основни подхода – на въздействие върху детето с принуда, заплахи, наказания и награди с цел да се промени неговото поведение, и сътрудничество и работа заедно с детето, като уважавам неговите и моите потребности като родител и заедно търсим работещи решения и за двамата. 

 

Наказанията могат да са най-различни, от най-тежките телесните, които учат, че агресията е приемлива, до устни заплахи, отнемане на привилегии и любими неща, изгонване в друга стая и др. Въпреки, че наказанията работят за постигане на целта в момента, те имат само временен ефект, докато наказващият родител е наоколо. Проблемът е че, те единствено могат да променят поведението, но не и личността на детето, неговите мотиви и ценности. Затова се налага да се използват все по-тежки наказания и няма реална промяна в ситуацията. 

 

Когато често се използват наказания, проблемите не само, че не се решават, но и се влошават. Деца, които са много наказвани вкъщи, компенсират с лошо поведение в училище и извън дома. Колкото повече наказваш някого, толкова повече яд трупа той в себе си и се влиза в един порочен кръг. 

 

Наказанията водят до научаване на тревожни уроци за живота. Наказанието е упражняване на надмощие върху детето, за разлика от сътрудничеството и оказва влияние върху крехката ценностна система на детето. То се научава, че ако не харесваш някой, трябва да направиш така, че да му се случи нещо лошо, докато не отстъпи. „Направи това, или аз ще ти направя онова“. Децата, които наричаме „проблемни“, много добре са усвоили този урок, именно от възрастните. 

 

Наказанията изкривяват взаимоотношенията родител-дете. Когато родителят налага правилата и наказанията от неспазването им, едва ли за детето той има образа на любящия родител, а по-скоро на надзирател, тъй като се нарушава грижовната връзка, необходима за развитието на детето.