И след 10 години ще се говори за Милото

Калин Сърменов има много призвания - актьор, режисьор, бизнесмен, директор на театър, музикант. Според него успехът не е лесен, а е резултат от отношението на човек към работата му. Именно това негово качество да поставя професията на преден план му позволява да вярва, че за героя му Милото от "Седем часа разлика" ще се говори и след 10 години. На сцената съвсем скоро може да го видим и в постановката на Снежина Танковска "Любов по италиански".

На 11 януари ще влезете в роля, в която сме гледали и Марчело Мастрояни. Това плашещо ли е?

Това са две различни неща. Няма как филмът и спектакълът ни да имат нещо общо. Става въпрос за различен прочит, различен ход, държави, ритъм... Текстът е един, но у нас е преработен от Юрий Дачев. Марчело Мастрояни е играл тази роля, а Хамлет колко актьори са го играли?

"Брак по италиански" различен ли е от любов по български?

Много мразя, когато в България започнем да се правим на американци, както и не понасям как американците се правят на руснаци. В Народния театър имаше една пиеса „Август в Оклахома“, която слава Богу бързо падна. Какво ни интересуват проблемите в Оклахома, и то точно през август? В България трябва да се научим да не конкретизираме. Не ни интересува как живеят американците. Когато в една постановка говорим за проблем, е важно да го преведем на наш език.

Изпълнявате още една роля – тази на директор на Сатирата. С какво ви промени?

С нищо, освен че ми отнема много време. Подобни занимания са ми пред очите през последните 17 години и в моята фирма. Не ми пречи да уволнявам някого или пък на друг да намаля заплатата. Много ме питат за това, но никой не споменава, че също така увеличих заплатите на определени актьори. Това е свързан процес. В България сме царе да говорим само за лошото. Така ролята ми на директор не само че не промени нищо в мен, а дори ме амбицира да направя още неща. Сатиричният театър има вече детска театрална трупа. Идеята е млади хора, водени от Митко Еленов, да разберат същността на сцената, да усетят миризмата и вкуса на театъра. Сигурен съм, че човек, който си отгледа и научи кадрите, най-лесно после може да работи и да общува с тях на един език. А това е голям проблем в нашата професия. Другото, което направих, е да доведа студенти в театъра. Важно е те да не бъдат толкова изолирани в тяхното пространство, а да се сблъскат с реалните проблеми. Направихме копродукция с НАТФИЗ и младите актьори започнаха да играят на нашата сцена. Те успяха да преценят, че печката не ври по начина, по който те са си я нагласили. Тук влизат в реалната битка с живота. Трябва да се научат, да се докажат. Трябва да има приемственост, процес. В последните 20 години именно думи като принадлежност, общност, семейство липсват.

Намерили ли сте начина как да се променят нещата?

Всъщност ние сме участници в една доста тромава система и никак не е лесно да се постигнат тези работи. В частния бизнес нещата стават много по-лесно, докато тук има 100 пречки, но засега няма друг вариант. И тази администрация в момента е първата, която виждам от новата история на България, която помага и дава възможност да се случват някакви логични неща в областта на културата.

Като?

Като финансиране на кино и на театри. Да не говоря и за художниците - все пак Вежди Рашидов има специално отношение към тях. Колкото и хората да мрънкат и да са недоволни, фактите са такива. Не съм член на ГЕРБ, но не мога и да скрия фактите.

Имаше и театрална реформа. Има ли вече яснота какви са резултатите от нея?

Смятам, че тази реформа трябваше да продължи още по-смело. Тя започна и спря. В момента се изчаква да се види какво е положението. По-интересното за мен нещо, което ще обсъждам и с колеги, е ситуацията, в която се намираме в момента. Картината в нашия театър се смени драстично последните три години. Сега имаме две основни линии, в които се вкара театрална енергия, които промениха генерално облика на сцената и трябва вече да се съобразяваме с тях. Първо имаме вече звезди, а доскоро нямахме. Това са реални звезди от телевизията като продължение на киното и те са пример за подражание. Имаме фенове. И второ – имаме частни продуценти. Тези два елемента промениха изцяло облика ни и ако си затваряме очите, доникъде няма да стигнем и трябва да работим в тази ситуация.

Кой ходи днес на театър?

Първото, когато дойдох тук като директор, бе да направя характеристика на таргет групата – на хората, на които ние продаваме нашия продукт. Все пак се занимавам с бизнес от доста време. Това са хора на средно ниво – малко отгоре и малко отдолу, на възприятие на света. Това, което стои в основата, е желанието им да забравят поне за малко, че имат реални проблеми и да се пренесат в друг свят. Т.е. те идват при нас не за да им кажем колко е гадно всичко и да ги натоварим още повече, а да си отдъхнат. Именно поради тази причина искам да променя нещо в театъра - да удължа антракта. Сега хората се изпотрепват по стълбите, докато идат до тоалетната или пият вода. Искам човек да излезе спокойно, а ние да му предложим чаша вино, да се почувства като във Виена, като в Москва – в големите столици по света, където ходенето на театър е преживяване. Искам да се усети, че театърът има уважение към човека.

Доколко е важно да е пълен театралният салон и каква постановка привлича зрителя?

Давам пример с „Вечеря за тъпаци“ на Иржи Менцел. Все пак той е режисьор с „Оскар“, а представлението, което направи у нас, забавлява както интелигентния, така и простака с тази взискателност, която я има вътре и има едно сериозно разбиране на материята "театър". Тогава нямаше „Седем часа разлика“ или „Комиците“, където сега има звезди. Ето че хората не идват да гледат нещо само защото в него играят известни актьори. Тук имаме едно представление „Прелестите на изневярата“, пълно с неизвестни актьори, а залата се пука по шевовете. Въпросът е как човек си върши работата. Няма нужда прекалено да се издигаме интелектуално и да чешем собственото си его и в никакъв случай да не падаме долу. Важно е да знаем какво търсим.

Казахте, че ролята на директор на театър не ви е променила, а ролята в сериала „Седем часа разлика“?

Някои си мислят, че като ги дават по телевизията, и ще станат звезди. Не е важно само да те дават по телевизията, а и да си свършиш работата. Не може едно прасе да излезе на екрана и да стане звезда. Това беше възможно, но в други времена. Сега вече е трудно, има конкуренция. Всичко е въпрос на отношение към професията. В сериала отидох не да изтъквам себе си, за да ме познават по улиците, а да си свърша работата. И бъдете сигурни, че и след 10 години ще продължават да говорят за Милото. Положих изключителни усилия за това. Става въпрос за къртовска работа, въпреки че отстрани може да изглежда лесно. Образът ми е продукт, който се опитах да направя с Любен Дилов и Магърдич Халваджиян, който да се продава от бебе до баба. Преди ден едно дете ми поиска автограф, но и майката трепери, че и бабата. Хората се радват. Това е рекламно мислене – как да създадеш така персонажа, че хората да го харесат и приемат, да не е конвенционално - лошият, който гледа лошо.

А какво е бъдещето на сериала?

За съжаление няма да има продължение. Типично по български – ще има само трети сезон, който ще продължи от март до юни. Заснехме и малко от четвърти сезон, но това е една друга огромна тема – как в България не можем да оценим себе си и да си подредим приоритетите. Кое е най-важно – зрителят, собственият ми просперитет, продуктът или да угодя на някого. В случая зрителят и продуктът са на последно място.

Вие фигурирате и в музикалния ни живот с „Контрол“ и „Чувал, чувал“. Какво се случи с бунтаря рокаджия? Вмества ли се той в креслото на директор на театър?

Това е начин на живот, но чак бунтар не съм бил. Не приемам революцията като средство, въпреки че проблемите у нас са дошли именно защото не сме пролели кръв по улиците. Нещата, които сега се случват, водят до мижави резултати. Не вярвам в революциите, защото в тях има много интереси. Научил съм се да не слагам себе си пред професията и това, което правя.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase