Източни приказки за Запада

Снимки: София Филм Фест

Режисьорът Камен Калев. Снимка: Булфото

Тъмни улици, отвеяни мечти, закътани между дърводелството и дърворезбата, между плиткото близко и дълбокото далеч. Пиесата се случва на Изток, но успява да впечатли и Запада, най-вече с ненадейната непосредственост на Христо, играещ ролята на Христо във филма на Камен Калев “Източни пиеси”.

Успяхме да си поговорим с режисьора малко преди да замине за поредния фестивал, където филмът участва.

Очакваше ли подобни успехи по време на снимките на "Източни пиеси"?

Това е сложен процес. Всеки ден ти минават всякакви мисли. Установил съм, че няма много смисъл да им вярвам. Това, което бе важно за мен по време на снимките, бе логичността на целия процес.

Естествено, още тогава знаех, че единственият шанс на този тип малки авторски филми е да бъде приет на един от трите големи фестивала – Кан, Берлин и Венеция. Иначе съдбата му е печална – животът му остава тук, крепи се в два салона за две седмици.

Заловил си се с темата за толерантността между различните етноси. Ти лично сблъсквал ли си се с подобни преживявания или стигна до тази идея, защото този проблем движи света?

За мен расовият, неонацистки елемент и наркотиците не са водещите теми във филма. Те са по-скоро като резултат от объркаността на човека. Любопитно ми е да разбера защо и как се случва така, че днешният човек все още е объркан и тормозен, че си задава странни въпроси и никога не е доволен.

Разказа ни градска история, сподели и някоя от твоето село.

Аз често ходя на село и виждам адски хора, които са копирали описаните едно време от Достоевски демони.

Вярвам, че всяка история съдържа елемент от толкова много неща, от всичко. Така и моят филм не е отражение на днешна София, а само частица от нея. Всеки ще го изживее различно, защото всеки избира какво иска да види.

Животът в града по-сложен ли е от този на село?

Не. Това, че човек не си задава въпросите, не значи, че не спира да мисли. Естествено, в по-големия град той трябва да се разсее и е по-лесно да се превърне в слуга на нечие влияние. Има по-голям риск да се почувства объркан.

От телевизия, от мнения, от хора. Но идеята, че на село хората са по-запазени, е измислица или поредната илюзия. Просто там проблемите се свеждат до по-изчистен вариант, но има основни, които продължават да глождят хората и те усещат, че все нещо им липсва.

Персонажите ти са много ясни, диалогът също следва един стегнат ритъм, докато не се случва един разговор между главния ти герой Ицо и туркинята. В него изясняваш каква е нейната позиция, сякаш с присъствието й това не е достатъчно. Мислиш ли, че зрителят не може да стигне до идеята за това каква е нейната роля, а се нуждае от допълнителни подсказвания?

Винаги си търсиш белята колко да кажеш и колко да не кажеш. В този епизод туркинята обяснява на объркания преживяванията си и героят така се докосва до нещо различно. Затова този момент е важен.

В “Източни пиеси” героят ти успява да намери смисъл да продължи да търси различното, но в живота избира смъртта след снимките. Какъв беше Христо?

Той е сърцето на филма. Израснали сме в Бургас и сме били в една банда, ходили сме по едни заведения. "Източни пиеси" се зароди покрай някакви неща, които, след като се върнах от Франция, успяхме да си кажем. Христо сподели много и така се зароди и част от сценария. Естествено, филмът не е изцяло документално замислен, има много допълнителни елементи.

А той като натуршчик (непрофесионален актьор) правеше точно това, което трябва да може да прави актьора по принцип.

Успя да улови малко от себе си и да добави по художествен начин едни много фини, почти невидим начини да подчини историята на неговата линия.

Как си избра останалите актьори? Все пак си учил във Франция и малко или много си се откъснал от тази среда.

Шест години минаха откакто се върнах от Франция и доста хора срещнах през тези години, докато снимах реклами.

Основната банда сме хора, които се познаваме от доста време. Много други помогнаха и влязоха в проекта, като за всяка една случка търсихме определен човек и той неочаквано се появяваше.

Да, фактът, че Ицо играе персонажа на Ицо, вкара целия сюжет в един по-реалистичен тон и изискваше филмът да е на ръба на документалното и игралното.

Разкажи за годините, които изкара във Франция.

Учих в тяхната национална филмова академия. Тя е много реномирана и затова по някакъв принцип прилича на НАТФИЗ. Като влязат студентите, веднага мислят, че са режисьори и оператори и това адски много ги затваря и забатачва в някаква псевдодействителност.

Интересно беше, че в Кан, в официалната секция – 15-дневката на режисьорите, в която участвахме ние, имаше три филма от Академията във Франция, но сред режисьорите нямаше нито един французин.

Избраните бяхме руснак, сърбин и аз - от България. Видяхме много колеги и някак стана ясно, че като сме идвали отвън, сме имали и този по-обективен поглед да се възползваме от системата по един по-практичен начин.

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase