Макар никога да не съм била в Лондон, Том Търли ми изглежда като човек, когото веднага бих свързала с този град. Има усет към хубавата музика и изобразителното изкуство, но никога не ги демонстрира.

Поглеждаш го и докато за пореден път се чудиш дали говори сериозно, или се шегува, той вече е разпознал бандата, която дрънчи от мп3-плейъра и има готов отговор от кой период на Дега е евтината репродукция в крайморското заведение.

Облечен умерено екстравагантно, с протрити по коленете и лактите дрехи, той го дава много куул, успява да говори постоянно, без да казва дума за себе си, и винаги намира начин да избухва в смях за щяло и нещяло.

Естествено, се занимава с изкуства и е обсебен от мисълта да снима все повече и повече – като оператор, асистент-оператор и режисьор.

Също толкова естествено флиртува с румънската продуцентка на масата, докато похапва с умерен скептицизъм някакво екзотично ястие, което балчишкият келнер от ромски произход упорито му препоръча на немски.

На интервюто пристига отнякъде бос и разрошен, сяда на един камък, вперва в мен сините си вечно усмихнати очи и се хили през цялото време.

Ето какво си говорим...

Преди да те попитам за A man of letters, искам да ми обясниш какво означава несъществуващата дума, която постоянно се повтаря във филма – производна на unrequited (от английски – несподелена)?

Ще ти я обясня надълго и нашироко... Това е, когато жената ми дава знаци, гледа ме и аз я гледам, всеки ден обаче се чудя постоянно: "О, дали ме харесва, не знам, обаче аз я харесвам, но дали да я заговоря"...

Обаче не съм я поканил на среща още, обаче искам, но пък, от друга страна, и двамата сме малко срамежливи по отношение на шансовете да си допаднем, което отлага със седмици разговора, и така, докато си размишлявам, тя заминава за Австралия. След това обаче се връща и любовта вече не е несподелена, ами... нещо друго!

Това беше най-дългото и обстоятелствено обяснение на несъществуваща дума, което съм получавала, благодаря. А сега да поговорим конкретно за какво е филмът ти A man of letters...

Филмът е късометражна иронична история за пощальон, който много харесва момиче в неговия район. Всеки ден й дава пощата, но е твърде срамежлив да я заговори.

Един ден решава да й напише любовно писмо, но и за това е прекалено срамежлив. Така че крайното решение, което взима, е все пак да го напише, но да го запечата в писмата с рекламни брошури – боклук, който обикновено хората изхвърлят, без изобщо да отварят пликовете.

Така може успешно да се самозаблуждава, че все пак й е разкрил чувствата си. А рискът да бъде отхвърлен е минимален.

Тя обаче все пак отваря писмото...

Филмът задава въпроси около подобни странни отношения между хората. Освен това има и доста забавен обрат на финала...

Вижте част от филма:

Как се вдъхнови за филма?

Един приятел ме запали за такъв тип история в едно кафене преди две години. Каза ми: “Представи си двама приятели, които са седнали на една маса, и съвсем нетипично за мъжете си говорят за любов и разни други такива, разказват истории и накрая се оказва, че всичко е заради една игра на скрабъл?”

Казах му: "Идеята е страхотна, но едва ли ще стане филм от нея – прекалено много диалог има, много е словесна". Две години по-късно идеята не ми излизаше от главата, затова просто я осъществих. И се оказа дебютът ми като режисьор...

Трудно ли беше осъществяването?

Доста – буквално принудих приятеля ми да напише сценария, защото не исках просто да му открадна идеята. Отгоре на всичко го накарах да я напише добре, а той изобщо не е майстор сценарист, така че работихме доста по този въпрос.

Той създаде първата чернова, а аз я развих, поправих, редактирах и накрая имахме финален вариант.

Как виждаш бъдещето?

За мен това е само началото – все пак досега бях предимно асистент-оператор. От няколко години работя и по друг проект, който ще снимам съвсем скоро, и съм доста развълнуван за него.

За какво е?

Подобен стил е – тих и бавен. Жанрово ще бъде филм-ноар. Ще бъде – това е много важно за него – сниман перфектно и красиво.

Историята ще разказва за служител в кафене, който леко полудява. Разказът ще тече на няколко нива – всъщност става дума за парадоксална самоиронизираща се история.

Май в кафенетата започват всичките ти вдъхновения... Да не би да си работил твърде дълго като барман?

Ха-ха, не, нямам никаква идея защо така се получава. Лично аз съм страшен фен на идеята за бавно и съзерцателно кино. Живот на забавен каданс, в който всичко е като във френско кафене. Добави към това французин с лула, за когото времето е спряло...

Филмът ще бъде ли черно-бял?

Не. Измислил съм нещо далеч по-екстравагантно. Ще бъде в червено и синьо. Предстоят тестове, за да видим дали ще проработи, но наистина искам да пробвам нещо модерно с визията. Един съвременен ноар – с тежки сенки и големи контрасти.

Какво може да бъде катализатор за идеи и вдъхновение?

Малките неща. Има толкова много красота на света – просто трябва да я видиш.

Да – торбички, танцуващи с вятъра...

Ха-ха-ха, да, но това е нечия чужда красота, заел съм се да си измисля моята.

Как си почиваш?

За мен има две състояния – зверска денонощна работа и лежане по цял ден по гръб. О, или пиянство, но това вече е изключение, хе-хе.

Случвала ли ти се е на теб подобна странна любов като в A man of letters?

Подобна – да, но не същата. Аз съм далеч по-решителен от своя персонаж...

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

Автор: