Като дългогодишен фен на Дж.Р.Р. Толкин отдавна се чувствам отблъснат от странната мания на Джорджа Мелони по "Властелинът на пръстените". През годините ултраконсервативната министър-председателка на Италия цитираше откъси от романа в интервюта, споделяше свои снимки, на които чете романа, и дори позираше със статуя на магьосника Гандалф в рамките на кампания. В автобиографията си, наречена "манифест", тя посвещава няколко страници на "любимата си книга", която на едно място нарича "свещен" текст. Когато тази седмица прочетох новината, че Министерството на културата на Италия ще похарчи 250 000 евро за организирането на изложба на Толкин в Националната галерия за модерно и съвременно изкуство в Рим и че Мелони ще присъства на откриването, не можах да не се запитам: Защо? Какво се опитва да постигне това правителство, като поставя толкова агресивен отпечатък върху една от най-обичаните фантастични саги в света?

Италианските ми приятели не разбират суетата. Те казват, че това е ежедневна политика, просто упражнение по създаване на марка, за да се смекчи имиджът на Мелони. Може би. Но тази история има и по-дълбока и откровено казано по-странна страна.

Когато "Властелинът на пръстените" се появява за първи път по италианските рафтове през 70-те години на миналия век, академикът Елемир Зола пише кратко въведение, в което тълкува книгата като алегория за "чистите" етнически групи, които се защитават от замърсяване от чужди нашественици. Фашистките симпатизанти от Италианското социално движение (ИСД) бързо се възползват от провокацията. Вдъхновени от думите на Дзола, те виждат в света на Толкин място, където могат да изследват идеологията си в социално приемливи условия, освободени от табутата на миналото. Мелони, член на младежкото крило на ИСД, развива политическото си съзнание в тази среда. Като тийнейджърка тя дори посещава "Хобитски лагер" - летен лагер, организиран от MSI, в който участниците се обличат в косплей костюми, пеят народни балади и обсъждат как Толкиновите митологии могат да помогнат на постфашистката десница да намери доверие в новата епоха.

Очевидно тук става дума за крайно движение. Но си струва да признаем, че с малко въображение сагите за Средната земя се вписват доста добре в логиката на съвременния десен популизъм. "Властелинът на пръстените" следва логиката на играта с нулев резултат, която се корени в католическата метафизика. Има "добри" хобити и елфи, които се борят със "злите" орки. Мястото за нюанси е малко. Макар че повечето от нас вероятно четат "добрите" герои в аполитичен смисъл, не са необходими много усилия, за да се пречупи това определение през националистическата призма на Мелони. В книгата си италианският премиер прави точно това. В един момент тя ни казва, че любимият ѝ герой е миролюбивият Самознай Майтапер, "просто един хобит". Няколко страници по-късно тя косвено оприличава Италия на изгубеното кралство Нуменор и цитира призива на героя Фарамир към оръжие в "Двете кули". В крайна сметка изглежда, че тя гледа на творчеството на Толкин като на дидактична антиглобализационна басня, хиперконсервативен епос, който пропагандира пълноценна война срещу модерния свят в името на традиционните ценности.

Интересът на Мелони към фантазията, символите и големите разкази я отличава от предишните лидери. Всички правителства в Италия, леви и десни, използват културата, за да подпомагат политическите си послания. Въпреки това сегашната администрация изглежда нетипично обсебена от стремежа да установи контрол върху общественото въображение. Едно от първите неща, които Мелони направи при идването си на власт, беше да назначи Джампаоло Роси, журналист, известен с това, че защитава Владимир Путин, за генерален директор на обществената телевизия Rai. В момента правомощията на организацията се пренаписват, за да се включи задължението да се популяризира "богатството на раждането и родителството". След това тя назначи Алесандро Джули, консервативен критик и откровен евроскептик, за президент на най-важния музей за съвременно изкуство в Рим - Maxxi. Миналата седмица правителството номинира Пиетранджело Бутафуоко, публичен интелектуалец и бивш член на централния комитет на постфашистката младежка организация Fronte della Gioventù, за следващ президент на Венецианското биенале. В навечерието на решението Бутафуоко заяви: "Този сезон оградите ще паднат. Ще бъде даден дом на тези, които досега не са имали такъв."

Изкушаващо е да не обръщаме внимание на културните войни като на повърхностна предизборна тактика: поляризиращи аргументи, които политиците използват, за да разпалят страстите в навечерието на избори, и нищо повече. Действията на Мелони ни напомнят, че има и сериозна страна. През лятото италианското правителство предприе драматична стъпка, като си предостави пряка власт да назначава ръководството на Експерименталния център по кинематография в Рим, едно от най-важните италиански филмови училища. Депутатът Игор Йеци обоснова решението с необходимостта от "модернизиране" на институцията, като добави, че левицата трябва да положи усилия, за да "извади ноктите си от културата". Интересно е, че правителството изглежда няма подобни угризения по отношение на очевидно нарастващия брой крайно десни издателства, които преиздават книги на фашистки автори като Джовани Джентиле и Юлиус Евола за ново поколение читатели (много от тези издателства, между другото, използват "Властелинът на пръстените", за да привлекат нова аудитория).

Въпросът накъде ще се насочи всичко това остава неясен. Културният проект на Мелони все още е в начален стадий и все още няма признаци за съгласувана държавна политика. Все пак първите признаци са тревожни. През изминалата година мнозина повярваха на идеята, че Мелони е "умерен". Те се влюбиха в усмивките ѝ, в овчия език на тялото ѝ, в новия ѝ умерен език. Под повърхността обаче се крие дълбоко обезпокоителна културна програма.

Джейми Маккей, „Гардиън“

Това се случи Dnes, за важното през деня ни последвайте и в Google News Showcase

По публикацията работи: Нели Христова

• Италия
• Толкин
• Властелинът на пръстените
• Джорджия Мелони