111 години от върха в съпротивата на българите под османска власт


 През есента на 1893 г. в Солун се учредява Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). Председател става Хр. Татарчев, а секретар - Д. Груев. Основната задача, която си поставя революционната организация, е автономия на териториите, оставени под османска власт по силата на Берлинския договор.
Две години по-късно в София се създава аналогична на ВМОРО организация, която се нарича Върховен Македоно-Одрински комитет (ВМОК).
 През есента на 1902 г. Върховният комитет взема решение за избухване на въстание в Македония. Вътрешната организация се противопоставя на това решение на комитета и поради този факт голяма част от населението е разубедено да подкрепи върховистката акция. Въстанието избухва в Горноджумайско, а след това обхваща районите на Мелник, Петрич, Разлог, Струмица, Малешевско. Първият сблъсък между въстаниците и турската войска е на 23 септември, два дни по-рано от определената дата за избухване на въстанието. Действията на въстаниците имат партизански характер. Ръководството на военните действия е поето от ген. Ив. Цончев, който е тежко ранен в боевете на 19 и 20 октомври и е върнат от другарите си в България, където е поставен под домашен арест.
Поради несъразмерните сили въстанието затихва, а четите се оттеглят на българска земя, където са разоръжени. Отново български бежанци поемат пътя към свободното отечество от страх пред башибозушките орди. Понеже негов център е Горна Джумая, Това въстание е наречено Горноджумайско.
Много далновидни революционери са разбирали, че трябва да се търси автономията на Македония, а не прякото обединение с България, тъй като освен Турция и Великите сили, и съседите ще се обявят против едно съединение на Македония с България. Трябва най-напред да се постигне автономност и след това обединение. Същото важи и за територията на Одринско.
Против идеята за автономия се обявяват съседите на България, които имат териториални претенции към Македония. Те с основание се опасяват, че ако се постигне автономия, следващата крачка ще бъде повторение на събитията от септември 1885 г., т.е. обединение с България. Точно това нещо за сърби и гърци не е удобно, защото по този начин те ще загубят възможността да претендират за посочените територии, а и България ще стане твърде силна, което също не влиза в техните планове.
Кратко време след есенната върховистка акция Вътрешната организация свиква конгрес в Солун, провел се от 2 до 4 януари 1903 г. На този конгрес отсъстват най-видните лидери на революционното движение като Гоце Делчев, Даме Груев, Христо Татарчев, Христо Матов и др. В тяхно отсъствие се взема решение за повдигане на въстание като един от най-големите радетели за въстание е Иван Гарванов.
Подготовката за въстание започва, въпреки че много от видните дейци на организацията са на мнение, че това действие е най-малкото прибързано. В Солун се обособява една група от ученици и младежи, която извършва няколко смели атентата, допринесли за несигурното положение в големия турски град. В средата на април във въздуха е вдигнат един френски кораб, който е бил в солунското пристанище, също се поставя бомба на железопътна линия и един влак търпи повреди. Вследствие на атентати са повредени газопроводът и водопроводът на Солун. Взривена е Отоманската банка в града и в някои квартали избухват бомби. За тези си смели действия почти цялата група на солунските атентатори е изтребена. Властта предприема жестоки мерки, но благодарение на намесата на чуждестранните представителства са избегнати погроми над българското население. Организацията търпи сериозни удари, изградената мрежа е разстроена.
Безспорно най-тежкият удар за Вътрешната организация е смъртта на Гоце Делчев. На 21 април край с. Баница Делчев заедно с други четници е обкръжен от аскер и загива в състоялия се бой. Това е изключително голяма загуба за движението и за готвеното въстание.
Между 19 и 24 април в Смилево е свикан конгрес на Битолския революционен окръг, където е взето окончателно решение за вдигане на въстание в окръга. Окончателната дата е определена на 1 юли, решено е въстанието да избухне на 19 срещу 20 юли 1903 г., когато е християнският празник Илинден.
Организаторите запазват строга тайна и пробив в подготовката не се получава, така че турските власти не са информирани за точната дата на готвеното въстание, което дава предимството на изненадата в полза на революционерите. Въстанието в Битолско избухва по план и с оглед на въоръжението и организацията в първите дни се движи добре. В Охридско поради предателство елементът на изненада се неутрализира и някои от акциите на въстаниците са осуетени.
В Крушево не се подчиняват на въстаническия план, според който трябва да се водят партизански действия с цел запазване мирното население, а там се образува правителство, като във властта са включени основните етноси, съставящи селището. Това действие на крушевските жители още тогава е наречено "Крушевска република", но за съжаление опитът им струва твърде скъпо, защото Крушево е жестоко опустошено от ордите на Бахтияр паша.
Към средата на август започва овладяване на въстаналата територия на Битолския вилает от страна на турците, а тактиката на въстаналите е избягване на срещи с противника. Със смазващо числено превъзходство и прибавена артилерия аскерът методично и сигурно си възвръща въстаналите райони.
След многобройни героични боеве щабът на въстанието разбира, че продължаващата съпротива няма смисъл и на 19 септември 1903 г. решава да бъдат преустановени въстаническите действия. Така в края на септември и началото на октомври въстаническите части са демобилизирани.
В Серския революционен окръг нещата значително се забавят. Взето е решение въстанието да избухне в средата на септември, но въоръжените действия започват още в края на август. Въпреки това действията на серчани започват в момент, когато зенитът на битолското въстание е отминал и по този начин се осигурява по-лесно потушаване на въстанието. Но трябва да се отбележи, че в Серско се наблюдава едно похвално партньорство между ВМОК и ВМОРО и се установяват сърдечни отношения между ген. Иван Цончев и Яне Сандански.
Както в Битолско, така и тук, въпреки героичните сражения, които дават въстаналите, аскерът успява да наложи своята власт и през октомври повечето чети се намират на българска територия, а в окръга са останали твърде малко, така че и тук въстанието приключва с неуспех.
Решението за повдигане на въстание в Одринско е взето на конгрес, състоял се от 28 юни до 1 юли 1903 г. в областта Петрова нива, с. Стоилово, което се намира в района на Малко Търново. Въпреки недостатъчното въоръжение в окръга решението за избухване на военни действия е положително. На конгреса Одринско по подобие на останалите окръзи се разделя на въстанически райони. Решено е за ръководни дейци да се изберат хора, имащи опит в революционната и боевата област.
За членове на Главното ръководно боево тяло са избрани Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Това е и върховният орган, на който трябва да се подчиняват всички, свързани с предстоящите въстанически действия. Ход на въстанието в Одринско се дава на 5 срещу 6 август 1903 г. Преображение.
Въпреки че в този окръг се наблюдава масов характер на въстанието и много населени места са освободени, съдбата му е същата, както в останалите окръзи. Въстаническите действия постепенно затихват, а окръгът е препълнен с аскер.
 По време на Илинденско-Преображенското въстание чувствата на българския народ естествено са на страната на поробените българи, но европейските настроения не са в полза на евентуална намеса на България в избухналото въстание. Русия прави внушения в София в дух на ненамеса и изчакване, тъй като вече самата тя се е ангажирала с Япония и не може да контролира балканските събития. Останалите европейски сили също не са на позиции, благоприятстващи една българска акция във въстаналите райони, а това в същата степен се отнася и за съседите на България, които не биха допуснали княжеството да подпомогне явно българите в Македония и Одринско.


Опит за реформа


 След въстанието европейските сили са на различно мнение за решаването на кризата в Османската империя. В края на септември в Мюрцщег в близост до Виена се срещат императорите на Русия и Хабсбургската монархия Николай II и Франц Йосиф. Тяхната среща завършва с подписването на т.нар. Мюрцщегска реформена програма, подписана на 2 октомври 1903 г., която има за цел да извърши реформи в Турция, като една от точките засяга и връщането на бежанците по родните им места и подпомагане на хората, пострадали вследствие на въстанието. Също така Високата порта трябва да възстанови разрушените църкви и училища. Но Мюрцщегските решения са насочени само към земите на Македония, а Одринско е изключено от предвижданите реформи.
Султанът първоначално се противопоставя на Мюрцщегската програма - особено в частта, засягаща реформирането на турската жандармерия. Предвижда се офицери от европейските сили да бъдат интегрирани в жандармерията, за да я реформират, в което от своя страна султанът вижда посегателство върху неговия суверенитет. В края на краищата той приема програмата и започват боричканията между различните държави, но ход на реформата е даден, а през 1905 г. реформата в жандармерията обхваща дори и вилаета Одрин. На 26 март 1904 г. се сключва споразумение между България и Турция. Според неговите клаузи княжеството поема задължението да не допуска организирането на чети и комитети на своя територия и да следи да не се прехвърля оръжие в поробените територии. Турция се задължава да подпомага Мюрцщегската реформа, да даде политическа амнистия, да разреши завръщането на бежанците. Това съглашение не се оказва ефикасно за българския елемент под турска власт и не оказва влияние на освободителното движение.
Неуспешната реформа в европейската част на Османската империя, която фактически се явява вмешателство от страна на европейските държави в една суверенна държава, е прекратена на 8 април 1909 г., когато са изтеглени всички офицери от европейските страни, намиращи се на турска територия. Прекалено много интереси се сблъскват в Османската империя, за да се очаква наистина удовлетворително разрешение за потиснатите християни, за които реално най-малко се мисли.

Забележка: датите са дадени в нов стил, въпреки че събитията са преди календарната реформа в България.

Коментари Напиши коментар

2

Анонимен

преди 6 години

И 68год. съпротива срещу комунизма!!!! СЛАВАААА!!!

1

Ясен месец

преди 6 години

Не е връх! По скоро позор и разорение. Както го е написал проф. Милетич - ,,Разорението на тракийските българи''. От славни въстания и победоносни войни, там не остана и един българин. Хора с по 150 декара плодородни ниви, мелници, стотици глави ***, хубави къщи, дюкяни и традиции, са избити, запалени, разпиляни да гинат по пътища, гори и зандани, да бъдат гонени от село на село в България и да подхранват антифашистката борба след 2-3 десетилетия. майната и на такава слава.